При извора на новото време

Там хората са като теб, с твоите мисли и стремежи, а животът върви като на кадър, с бързо сменящи се състояния, изживени съвместно във взаимна помощ, в радост, в усмивки и в подкрепа. Провеждат се културни прояви с много песни, с обсъждания по зададени теми и уроци от любим Учител. Всички са равни и еднакво важни. Важно е всеки да се изкаже, да изслуша другите и те да го изслушат. Няма спорове, оценки и критики, кръстосани диалози и злостни въпроси. Всички се издигат над отблъскването и разделението, с много искренност и топлота. Поставя се възвишена и благородна цел за сформиране на едно общо поле на любов, на взаимна грижа, изпълнено с подкрепа и с колективно взимане на решенията. Там се създава нова култура, нов стил на живот, характерен за новия обединен свят, близък до хармоничната природа. Всички, които се докосват до този стил, са вече носители на новите отношения и на любовта. Те ще ги разпространят по света със своето завръщане в родните си страни на различните континенти. И ще се увеличават последователите на този близък до изначалната ни натура живот и ще чувстваме по-близък източника на нашата сила. Ще добием неговите качества на всеотдаденост и доброта, които ще стопяват разликите между нас. Животът ще стане приятен, а на Земята няма да има кризи и недостиг. Ще имаме нужното за живот, ще бъдем обгрижвани и обичани. Всеки ще се грижи за всеки и всички ще имат от всичко, дори от любов. Защото тя ще е навсякъде – в усмивките, в жеста, в помощта, в добрата дума, само в думата, в кимването, в погледа, в очите, изпълнени с доверие и несдържана радост, в копнежа за движение към другите и в непоносимата нужда от самота, за да наредиш усещанията, сякаш издигнати от вулкан, засипващи и оставящи без дъх! И разбираш, че природата на човека е точно такава, но забулена от пластовете комплекси и низки стремежи. Да, всички сме волни като деца, но осъдени на важност, строгост, мрачност, намръщени бръчки и страх! И животът е труден, почти невъзможен или прекалено лесен и скучен, изпълнен с тъга и копнеж за свобода. Няма средно, няма равно, няма оптимално, няма рационално, няма доволно, няма нищо трайно, всичко преминава и остава празнота. С рани, които не зарастват, а се вкаменяват и ни превръщат в каменно сърце. Да, то ще устои като скала. Уви, ние ли сме тези камъни - блъскащи се, мачкащи се, стенещи в тътен, грохот и бездушие, в тъма. Чувате ли, вика за свобода от този мрак и студ: “Ние не сме тези безмълвни скали!”? Проблясва топъл лъч. Не ни се вярва! Но се случва това. Искрата стопява скалата и на свой ред, тя се превръща в искра. И светлината залива света. Свобода! Тя е в любовта! автор: Емилия Наумова                     Коментари