Да видиш себе си

Човечеството съществува стотици хиля­ди години, а психологията, науката за човека и за това какво представлява той, съществува едва от 100 години. Развивали сме се напълно автоматично, под влияние на вътрешните си сили, желанията, мислите си и дори не сме се замисляли по въпросите: “За какво? Защо? С каква цел? Кои сме ние? Защо човекът е направен такъв? Какво предизвиква неговите мисли, чувства, подбуди и мотиви?”. Колко учудващо и непонятно е съотношението между стотиците хиляди години на развитие и само стоте години же­лание да разберем: “Кои сме ние?”. Толкова дълго всичко е вървяло напълно спокойно. Дори вели­ките умове не са се интересували особено от този проблем. Това показва, че едва в последно време започваме да се осъзнаваме в света, по посоката от себе си, сами по себе си, светът, сам по себе си и каква е връзката между нас и света? Но днес, интересът към въпроси от рода на какво е човеш­кото “аз”, как си взаимодействаме и как да подобрим качест­вото на това взаимодействие нараства. Много теории, посветени на тези въпроси, бързо се сменят. Правят се интересни те­стове, анкети, проучвания. А, дали е удачно децата да се подлагат на тези тестове, за да научат малко повече за себе си, как са устроени, какви са техните особености? Необходимо е да възпитаме следващото поколение така, че то да се отнася правилно към живота и към себе си и да е способно самото, то да прави подобни тестове. Това е наше общо задъл­жение – на родителите, възпитателите, на всички, на които децата не са безразлични. Те са нашето бъдеще! След 15-20 го­дини това поколение ще заеме мястото ни, а ние ще бъдем история. Необходимо е да ги снимаме на видео и да им показваме те­зи филми за тях, самите, за да правим разностранен разбор на по­ведението им, от гледна точка на поощряването, защитата, одобрението и критиката. Трябва да дадем възможност на всеки човек да види себе си от всички страни, да излезе от себе си, да се оцени обек­тивно и да се съгласи с факта, че както той, така и остана­лите могат да се намират в напълно различни “роли”. Задължени сме да се научим да приемаме хората като различни. Вчера са едни, а днес са други! Много важно е да се разбере, че възприемането на света зависи от самия теб, от настрое­нието ти, от развитието ти. И то може да е напълно различно. Каквото е позволено на теб е позволено и на други­те. Всичко това изисква много сериозна работа от всички нас. Децата са много по-възприемчиви от възрастните. Трябва само да им създадем една смекчена и адаптивна гледна точка, и те сами ще оперират правилно с нея. Всичко зависи от това, към какъв по­глед за света, за себе си и за другите ще успеем да ги научим. Когато става дума за резултатите от тестовете, възниква проблемът за конфи­денциалността на информацията. Вътре, в малката детска група не бива да има нищо скрито, включително откровено и открито да се обсъждат резултатите от направените тестове Всички деца, във всички училища в целия свят, по няколко часа на ден трябва да се занимават със самоанализ, самообсъждане, самопозна­ние, което е равносилно на това да опознаваш света през себе си, да разбираш кой си и как, в съответствие с това, виждаш света. Така и тестовете биха се приели, като едно обикновено обсъждане. И то може напъл­но свободно да се покаже дори по телевизията. Защо да се крие? Децата постъпват по някакъв свой, определен начин и мислят така. Това са те! По подобен формат на любимите “риалити” предавания за възрастни, представящи самите тях, с обсъждането на различни проблеми. От тези анализи не трябва да се прави някаква тайна. Какво тук може да бъде тайно и съкровено? Има ли изобщо в човека нещо съкровено? В него действат обикновени животински или социални подбуди и те не бива да се крият, а тъкмо обратно, нужно е да се разкриват и за тях трябва да се говори. Необходимо е да дадем на човека възможност да разбере, колко полезни могат да бъдат те за самия него, за връзката му с другите, за отношението му към самия себе си, за да може правилно да оцени себе си и да се чувства комфортно. Всичко трябва да се показва, в името на всеобщото обуче­ние. Не във вид на обсъждане за някого, а като обучение на всички, за да се направи от всеки човек един мини-психолог на самия себе си, който по-късно ще е наясно със себе си и ще си дава отговор за поведението на хората и за света. Тъй като се касае за групови процеси, ако с някого се случи нещо, възпитателят не трябва на четири очи да изяснява какво се е случи­ло с него. Всичко случило се, се извежда от инди­видуалността на детето и групата, и се обсъжда, просто като едно явление, дори може да не в същия ден и час. Всичко зависи от нивото на подготовката на групата, от нивото на възпри­емане, тоест от това, доколко  могат да възприемат себе си като различни, доколко осъзнават, че всички сме така. Съществуват два принципни подхода: единият е да се действа по предварително предвиден сценарий, а другият - в хода на самия процес, когато нещо непредвидено се случва с детето и веднага се обсъжда актуалното произшествие. Кое ще бъде за предпочи­тане? Психолозите отдават предпочитание на моментното състояние и се обсъжда точно това. А при педагозите всичко е пла­нувано и се работи според плана. Как да се осъществи правилно този процес? Всички възможни ситуации е добре, по възможност, да се записват с видеокамера - на улицата, в парка, където има деца – в класната стая и в училищния двор и да се опитваме да се ориентираме в техните взаимоот­ношения и в тяхното поведение. Или пък самите деца да пред­лагат някаква тема за обсъждане: “Аз имам такива отно­шения с този или онзи, мисля така, но другите не мислят така и не са съгласни. Хайде да го обсъдим”. И всеки от тях трябва да бъде поканен и в противополож­ната роля: дясна, лява и неутрална: “Аз съм прав”, “Аз не съм прав”, тоест, все едно се поставя в другия човек и оттам на­блюдава себе си, обсъжда и осъжда. Или пък, “Аз съм неутрален”, точно като съдебните заседатели в съда. Тези обсъждания са най-важното нещо в изграж­дането на човека, защото му дават вътрешно развитие. Те разширяват разбирането му за самия себе си в смисъла на: “Аз мога да бъда различен, светът може да бъде съвсем друг, в зависимост от моя светоглед, а същото се отнася и за другите хора. С дру­ги думи излиза, че всичко е многостранно, променливо и условно.” В действителност, целият свят е точно такъв. Ако сме плану­вали някаква среща, обсъждане на някакво явление. Но едно от децата идва в групата с насинено око. Какво да направим? Неза­висимо от този факт да продължаваме да обсъждаме плануваната тема или да обърнем внимание на неговото насинено око и да поговорим за това? Дали е нужно веднага да започнем да обсъждаме какво е станало с него? Ние не знаем, дали детето ще може да изле­зе от това състояние и да говори за него обективно Може би трябва да постъпим по друг начин – изобщо да не обръщаме вни­мание на окото му. Тоест, да го приемем такова, каквото е, като един обикновен човек и да продължим по темата. А, дали ще може да разговаря нормално, след като се сбил или все още е в нерви и възбуда? Ясно е, че ще обърнем внимание на това, което се е случило. Всичко зави­си от възпитателя. Няма точни рецепти. Това трябва да се разгледа от гледна точка на педагогиката, в смисъл, доколко може да повлияе върху анализирането на себе си и на света. Може би е добре, след сбиването на улицата, детето да го­вори с нас по предвидената тема. Или напротив, ще се държи като ге­рой и ще влезе в съвсем друга роля. А може да се използва и като пример, как едно такова произшествие отклонява всич­ки от избраната тема. На практика то е провалило заплануваното. Върху възпитателя лежи отговорната роля да прецени и вземе правилното решение, за да можем да видим себе си. автор: Емилия Наумова   Коментари