
Човечеството съществува стотици хиляди години, а психологията, науката за човека и за това какво представлява той, съществува едва от 100 години. Развивали сме се напълно автоматично, под влияние на вътрешните си сили, желанията, мислите си и дори не сме се замисляли по въпросите:
“За какво? Защо? С каква цел? Кои сме ние? Защо човекът е направен такъв? Какво предизвиква неговите мисли, чувства, подбуди и мотиви?”.
Колко учудващо и непонятно е съотношението между стотиците хиляди години на развитие и само стоте години желание да разберем: “Кои сме ние?”.
Толкова дълго всичко е вървяло напълно спокойно. Дори великите умове не са се интересували особено от този проблем. Това показва, че едва в последно време започваме да се осъзнаваме в света, по посоката от себе си, сами по себе си, светът, сам по себе си и каква е връзката между нас и света?
Но днес, интересът към въпроси от рода на какво е човешкото “аз”, как си взаимодействаме и как да подобрим качеството на това взаимодействие нараства.
Много теории, посветени на тези въпроси, бързо се сменят. Правят се интересни тестове, анкети, проучвания. А, дали е удачно децата да се подлагат на тези тестове, за да научат малко повече за себе си, как са устроени, какви са техните особености?
Необходимо е да възпитаме следващото поколение така, че то да се отнася правилно към живота и към себе си и да е способно самото, то да прави подобни тестове. Това е наше общо задължение – на родителите, възпитателите, на всички, на които децата не са безразлични. Те са нашето бъдеще! След 15-20 години това поколение ще заеме мястото ни, а ние ще бъдем история.
Необходимо е да ги снимаме на видео и да им показваме тези филми за тях, самите, за да правим разностранен разбор на поведението им, от гледна точка на поощряването, защитата, одобрението и критиката. Трябва да дадем възможност на всеки човек да види себе си от всички страни, да излезе от себе си, да се оцени обективно и да се съгласи с факта, че както той, така и останалите могат да се намират в напълно различни “роли”. Задължени сме да се научим да приемаме хората като различни. Вчера са едни, а днес са други!
Много важно е да се разбере, че възприемането на света зависи от самия теб, от настроението ти, от развитието ти. И то може да е напълно различно. Каквото е позволено на теб е позволено и на другите. Всичко това изисква много сериозна работа от всички нас.
Децата са много по-възприемчиви от възрастните. Трябва само да им създадем една смекчена и адаптивна гледна точка, и те сами ще оперират правилно с нея. Всичко зависи от това, към какъв поглед за света, за себе си и за другите ще успеем да ги научим.
Когато става дума за резултатите от тестовете, възниква проблемът за конфиденциалността на информацията. Вътре, в малката детска група не бива да има нищо скрито, включително откровено и открито да се обсъждат резултатите от направените тестове
Всички деца, във всички училища в целия свят, по няколко часа на ден трябва да се занимават със самоанализ, самообсъждане, самопознание, което е равносилно на това да опознаваш света през себе си, да разбираш кой си и как, в съответствие с това, виждаш света. Така и тестовете биха се приели, като едно обикновено обсъждане. И то може напълно свободно да се покаже дори по телевизията. Защо да се крие? Децата постъпват по някакъв свой, определен начин и мислят така. Това са те!
По подобен формат на любимите “риалити” предавания за възрастни, представящи самите тях, с обсъждането на различни проблеми.
От тези анализи не трябва да се прави някаква тайна.
Какво тук може да бъде тайно и съкровено? Има ли изобщо в човека нещо съкровено?
В него действат обикновени животински или социални подбуди и те не бива да се крият, а тъкмо обратно, нужно е да се разкриват и за тях трябва да се говори. Необходимо е да дадем на човека възможност да разбере, колко полезни могат да бъдат те за самия него, за връзката му с другите, за отношението му към самия себе си, за да може правилно да оцени себе си и да се чувства комфортно.
Всичко трябва да се показва, в името на всеобщото обучение. Не във вид на обсъждане за някого, а като обучение на всички, за да се направи от всеки човек един мини-психолог на самия себе си, който по-късно ще е наясно със себе си и ще си дава отговор за поведението на хората и за света.
Тъй като се касае за групови процеси, ако с някого се случи нещо, възпитателят не трябва на четири очи да изяснява какво се е случило с него.
Всичко случило се, се извежда от индивидуалността на детето и групата, и се обсъжда, просто като едно явление, дори може да не в същия ден и час. Всичко зависи от нивото на подготовката на групата, от нивото на възприемане, тоест от това, доколко могат да възприемат себе си като различни, доколко осъзнават, че всички сме така.
Съществуват два принципни подхода: единият е да се действа по предварително предвиден сценарий, а другият - в хода на самия процес, когато нещо непредвидено се случва с детето и веднага се обсъжда актуалното произшествие.
Кое ще бъде за предпочитане? Психолозите отдават предпочитание на моментното състояние и се обсъжда точно това.
А при педагозите всичко е планувано и се работи според плана.
Как да се осъществи правилно този процес?
Всички възможни ситуации е добре, по възможност, да се записват с видеокамера - на улицата, в парка, където има деца – в класната стая и в училищния двор и да се опитваме да се ориентираме в техните взаимоотношения и в тяхното поведение.
Или пък самите деца да предлагат някаква тема за обсъждане: “Аз имам такива отношения с този или онзи, мисля така, но другите не мислят така и не са съгласни. Хайде да го обсъдим”.
И всеки от тях трябва да бъде поканен и в противоположната роля: дясна, лява и неутрална: “Аз съм прав”, “Аз не съм прав”, тоест, все едно се поставя в другия човек и оттам наблюдава себе си, обсъжда и осъжда. Или пък, “Аз съм неутрален”, точно като съдебните заседатели в съда.
Тези обсъждания са най-важното нещо в изграждането на човека, защото му дават вътрешно развитие. Те разширяват разбирането му за самия себе си в смисъла на:
“Аз мога да бъда различен, светът може да бъде съвсем друг, в зависимост от моя светоглед, а същото се отнася и за другите хора. С други думи излиза, че всичко е многостранно, променливо и условно.”
В действителност, целият свят е точно такъв.
Ако сме планували някаква среща, обсъждане на някакво явление. Но едно от децата идва в групата с насинено око. Какво да направим? Независимо от този факт да продължаваме да обсъждаме плануваната тема или да обърнем внимание на неговото насинено око и да поговорим за това?
Дали е нужно веднага да започнем да обсъждаме какво е станало с него? Ние не знаем, дали детето ще може да излезе от това състояние и да говори за него обективно
Може би трябва да постъпим по друг начин – изобщо да не обръщаме внимание на окото му. Тоест, да го приемем такова, каквото е, като един обикновен човек и да продължим по темата.
А, дали ще може да разговаря нормално, след като се сбил или все още е в нерви и възбуда?
Ясно е, че ще обърнем внимание на това, което се е случило. Всичко зависи от възпитателя. Няма точни рецепти. Това трябва да се разгледа от гледна точка на педагогиката, в смисъл, доколко може да повлияе върху анализирането на себе си и на света.
Може би е добре, след сбиването на улицата, детето да говори с нас по предвидената тема.
Или напротив, ще се държи като герой и ще влезе в съвсем друга роля.
А може да се използва и като пример, как едно такова произшествие отклонява всички от избраната тема. На практика то е провалило заплануваното.
Върху възпитателя лежи отговорната роля да прецени и вземе правилното решение, за да можем да видим себе си.
автор: Емилия Наумова
Коментари