Винаги всичко започва с едно необмислено „да”. В моя случай липсата на обмисляне беше тройна.
Ще направиш ли ашуре? Ще опечеш ли тиквеник? Ще омесиш ли коледната питка?
Това бяха трите въпроса на жена ми, които тя зададе в рамките на два три дни, а аз явно в момент, пардон в три момента на умопомрачение отвърнах с бодро съпружеско „да”, „да”, „да”. То тъй тръгна от онзи ден, когато длъжностното лице ми постави ребром въпроса "Вие взимате ли тази жена тук до вас, която ви гледа изпитателно със своите красиви зелени очи?, на което аз отговорих с ясeн и звънлив глас "Да"
И после вече беше късно. Късно в смисъл, че питката, тиквеникът и ашурето станаха мой съпружески дълг.
Ден първи
Купих две тикви. Сорт цигулка. Не се оплаквам. Можеха да са сорт „виолончело” или „контрабас” или път китара кухарка.
Поставих ги на северната тераса. На студено. Там, където жена ми ме поставя, за да изтупам покривката на леглото. Докато мятам сутрин противното покривало като недъгав тореадор, скърцам със зъби, защото усещам присмеха на пушещите ,кашлящи и плюещи съседи по терасите от съседните блокове. Тиквеници такива.
А тиквите ги оставям там и се прибирам на топло.
Ден втори
Инвестирах в две опаковки точени кори за баница. Ми, тъй де. Няма да се юрна да точа и кори.
Ден трети
Мъчително беше. В хиперамаркета е хипер тясно. Тълпите мъже и жени на всякакви възрасти се шляят из магазина като в музей или като на селскостопанско изложение. Вървят, оглеждат и цъкат с език. А аз търся жито. Пшеница...за ашуре.
След безумно скитане из редове с брашно, ориз, леща, боб и грах, най-сетне намирам необходимата зърнена култура. И тук изпадам в шок. Има няколко вида грухана пшеница и още няколко само пшеница. Ами сега. Коя за какво е. Направо ми иде да изгрухтя. Най-сетне съзирам едно пакетче, на чиято предница някой милостиво е изписал с едри букви. „Жито за варене”. Усещам предстартовата треска като лек сърбеж.
Час по-късно се хваля на тъста ми, а той мъдро заключава, че ашуре се прави от грухана пшеница, а не от друго. Иначе казано човекът е умерен оптимист за моето ашуре.
Денят преди Коледа
Алилуя братя и сестри кулинари. До момента никога не съм правил ашуре. Написвам ключовата дума в интернет и пред облещения ми взор изскачат поне един легион рецепти. Общото между всички тях е житото, варенето и многото часове каторжен труд в кухнята. Няма да се откажа.
Спирам се на класическата рецепта за производство на ашуре. Ей, ужас. Нямам нишесте. Нужна е само една супена лъжица, но аз нямам нито прашинка.
Айде пак до магазина, а там вавилонско стълпотоврение. Хората купуват по един камион стоки, а аз съм на опашката за пакетче нишесте. Колко унизително се чувствам. Гледат ме подозрително като фалирал строителен предприемач.
А на рафтовете има всякакви видове нишесте. С банан, с ванилия, с ягоди и нищо чудно с кисело зеле. Грабвам някакво пакетче с безцветно съдържание и явно господ ме обича, защото чак вкъщи виждам, че съм взел пшенично. Добре, че не е царевично. Иначе кой знае какъв качамак щях да забъркам.
Но млъкни сърце. Изкуството на ашурето изисква жертви.
Малко по-късно в кухнята
Обличам се в сиво черната гама. Важността на момента изисква да не съм с анцуг, а със сив панталон и черен пуловер. Измивам пшеницата, която не е грухана, както вече заявих. Жена ми делово предлага да сваря житото с тенджера под налагяне. Отхвърлям офертата с презрение. Зер баба ми и прабабаба ми само с тенджери под налягане са готвили. Затуй традициите у нас отмират. Заради такива жертви на глобализацията като половинката ми.
Гмурвам се в някакъв шкаф на нивото на глезените ми. Главата ми се нъпълва с кръв, докато ровя из съдините, които дрънчат грозно зловещо. Най-сетне вдигма подходящата тенджера. Вдигам и кръвно, заради няколкоминутното навеждане и дупене.
Изсипвам 250 грама от зърната и ги заливам с 2.5 вода. Нито грам повече. Жена ми се смее, а аз и казвам, че който се смее последен, се смее най-много. Всъщност, ако трябва да съм честен, според мен само бавноразвиващите се смеят последни, защото смешният момент отдавна е отминал. Но не го казвам.
Житото ври. Вече десет минути. Още е много твърдо. Гледам строго към тенджерата и мърморя под нос нещо за оставка
Пред финала на житената фиеста
Двайсет минути по-късно май омеква. Житото, не тенджерата. Вие какво си помислихте.
Взимам решетъчна вилица и отсипвам две трети от сварените зърна. После наливам и малко от житената чорбица. И нека пасирането започне сега. Признавам си. Пасирането преминава след секунди в „осиране”. Подът, плотът и пуловерът ми се покриват със смлени житни зърна. Сварени.
След пет минути съм смлял всичко на гъста каша, която се лее навсякъде. В цялата кухня мирише на жито. Изсипвам пасираната субстанция в тенджерата, наръсвам орехи, стафиди, ванилия, канела, малко нишесте и ...триста дяволи и петстотин симеондянковци!!! Имам не повече от малка чашка захар. Ето това е кошмар. Отсипвам бяла захар, но тя е крайно недостатъчно. Затова продължавама с кафява. Не е по рецептата, но какъв друг изход имам. За беда припасите ми от чубрица са по-големи от захарните.
Ашурето пак завира. Устата ми се пълни неудържимо със слюнки. Разсипвам сместа по купички и започва по-тежкото. Трябва да изчистя кухнята. Боже мой, отткривам житни зърна на невероятни места. Час по-късно всичко е изблизано и лъснато.
За коледната вечер има готово ашуре.
...следва продължение
Коментари
Винаги всичко започва с едно необмислено „да”. В моя случай липсата на обмисляне беше тройна.
Ще направиш ли ашуре? Ще опечеш ли тиквеник? Ще омесиш ли коледната питка?
Това бяха трите въпроса на жена ми, които тя зададе в рамките на два три дни, а аз явно в момент, пардон в три момента на умопомрачение отвърнах с бодро съпружеско „да”, „да”, „да”. То тъй тръгна от онзи ден, когато длъжностното лице ми постави ребром въпроса "Вие взимате ли тази жена тук до вас, която ви гледа изпитателно със своите красиви зелени очи?, на което аз отговорих с ясeн и звънлив глас "Да"
И после вече беше късно. Късно в смисъл, че питката, тиквеникът и ашурето станаха мой съпружески дълг.
Ден първи
Купих две тикви. Сорт цигулка. Не се оплаквам. Можеха да са сорт „виолончело” или „контрабас” или път китара кухарка.
Поставих ги на северната тераса. На студено. Там, където жена ми ме поставя, за да изтупам покривката на леглото. Докато мятам сутрин противното покривало като недъгав тореадор, скърцам със зъби, защото усещам присмеха на пушещите ,кашлящи и плюещи съседи по терасите от съседните блокове. Тиквеници такива.
А тиквите ги оставям там и се прибирам на топло.
Ден втори
Инвестирах в две опаковки точени кори за баница. Ми, тъй де. Няма да се юрна да точа и кори.
Ден трети
Мъчително беше. В хиперамаркета е хипер тясно. Тълпите мъже и жени на всякакви възрасти се шляят из магазина като в музей или като на селскостопанско изложение. Вървят, оглеждат и цъкат с език. А аз търся жито. Пшеница...за ашуре.
След безумно скитане из редове с брашно, ориз, леща, боб и грах, най-сетне намирам необходимата зърнена култура. И тук изпадам в шок. Има няколко вида грухана пшеница и още няколко само пшеница. Ами сега. Коя за какво е. Направо ми иде да изгрухтя. Най-сетне съзирам едно пакетче, на чиято предница някой милостиво е изписал с едри букви. „Жито за варене”. Усещам предстартовата треска като лек сърбеж.
Час по-късно се хваля на тъста ми, а той мъдро заключава, че ашуре се прави от грухана пшеница, а не от друго. Иначе казано човекът е умерен оптимист за моето ашуре.
Денят преди Коледа
Алилуя братя и сестри кулинари. До момента никога не съм правил ашуре. Написвам ключовата дума в интернет и пред облещения ми взор изскачат поне един легион рецепти. Общото между всички тях е житото, варенето и многото часове каторжен труд в кухнята. Няма да се откажа.
Спирам се на класическата рецепта за производство на ашуре. Ей, ужас. Нямам нишесте. Нужна е само една супена лъжица, но аз нямам нито прашинка.
Айде пак до магазина, а там вавилонско стълпотоврение. Хората купуват по един камион стоки, а аз съм на опашката за пакетче нишесте. Колко унизително се чувствам. Гледат ме подозрително като фалирал строителен предприемач.
А на рафтовете има всякакви видове нишесте. С банан, с ванилия, с ягоди и нищо чудно с кисело зеле. Грабвам някакво пакетче с безцветно съдържание и явно господ ме обича, защото чак вкъщи виждам, че съм взел пшенично. Добре, че не е царевично. Иначе кой знае какъв качамак щях да забъркам.
Но млъкни сърце. Изкуството на ашурето изисква жертви.
Малко по-късно в кухнята
Обличам се в сиво черната гама. Важността на момента изисква да не съм с анцуг, а със сив панталон и черен пуловер. Измивам пшеницата, която не е грухана, както вече заявих. Жена ми делово предлага да сваря житото с тенджера под налагяне. Отхвърлям офертата с презрение. Зер баба ми и прабабаба ми само с тенджери под налягане са готвили. Затуй традициите у нас отмират. Заради такива жертви на глобализацията като половинката ми.
Гмурвам се в някакъв шкаф на нивото на глезените ми. Главата ми се нъпълва с кръв, докато ровя из съдините, които дрънчат грозно зловещо. Най-сетне вдигма подходящата тенджера. Вдигам и кръвно, заради няколкоминутното навеждане и дупене.
Изсипвам 250 грама от зърната и ги заливам с 2.5 вода. Нито грам повече. Жена ми се смее, а аз и казвам, че който се смее последен, се смее най-много. Всъщност, ако трябва да съм честен, според мен само бавноразвиващите се смеят последни, защото смешният момент отдавна е отминал. Но не го казвам.
Житото ври. Вече десет минути. Още е много твърдо. Гледам строго към тенджерата и мърморя под нос нещо за оставка
Пред финала на житената фиеста
Двайсет минути по-късно май омеква. Житото, не тенджерата. Вие какво си помислихте.
Взимам решетъчна вилица и отсипвам две трети от сварените зърна. После наливам и малко от житената чорбица. И нека пасирането започне сега. Признавам си. Пасирането преминава след секунди в „осиране”. Подът, плотът и пуловерът ми се покриват със смлени житни зърна. Сварени.
След пет минути съм смлял всичко на гъста каша, която се лее навсякъде. В цялата кухня мирише на жито. Изсипвам пасираната субстанция в тенджерата, наръсвам орехи, стафиди, ванилия, канела, малко нишесте и ...триста дяволи и петстотин симеондянковци!!! Имам не повече от малка чашка захар. Ето това е кошмар. Отсипвам бяла захар, но тя е крайно недостатъчно. Затова продължавама с кафява. Не е по рецептата, но какъв друг изход имам. За беда припасите ми от чубрица са по-големи от захарните.
Ашурето пак завира. Устата ми се пълни неудържимо със слюнки. Разсипвам сместа по купички и започва по-тежкото. Трябва да изчистя кухнята. Боже мой, отткривам житни зърна на невероятни места. Час по-късно всичко е изблизано и лъснато.
За коледната вечер има готово ашуре.
...следва продължение
Коментари