Да се намацам до ушите в някоя кална локва…
После да „сготвя“ въпросната кална кайма на кюфтета върху канапе от смокиново листо и аранжирано с кози барабонки. Този специалитет на заведението да продавам на изгодна цена на своите приятели по игра и беля на щанда зад оградата на двора…
Да ми изкарат въздуха от дробовете по време на „Народна топка“…понеже вече половин час никой не може да ме уцели и аз съм проявила геройството да уловя летящото към мен кълбо…
Редовно да си жуля коленете, докато бягам, търсейки скривалище в „Една педя от земята“..
Групичка от 20 деца да си подаваме балон, пълен с вода..В който се пръсне балонът, останалите се пръскат от смях, защото чуждото „нещастие“ те забавлява…
Да знам какво е прасенце, крава, патица, кокошка, коза, да съм ги виждала на живо, да съм се грижила за тях..да ме е гонил ядосан петел…да ми е съскала гъска…да ме е хапало куче…
Да прибирам бездомни котки в тесния бургаски апартамент, да ги къпя, храня, гледам като домашни, след което отново ги пускам на улицата, за да не ме хванат нашите…
Да нямам представа какво е facebook, smartphone, google…
Да се обаждаме на произволни номера от стария телефон на баба с шайбата…и да лъжем жертвите си, че са спечелили телевизор от нашата радио-томбола…И хората да ни вярват…
Да седим до 2 през нощта на улицата, разказвайки си страшни призрачни истории, без на другия ден да ни дават по новините, че сме изчезнали, отвлечени, блъснати от пиян шофьор…
Да се снимаме във всякакви откачени пози и със смешни физиономии на морето, след което да осъзнаем жестоката истина, че във фотоапарата няма филмова лента…
Да си мисля, че легналите полицаи са…истински полицаи, полегнали съвсем неблагоразумно на пътя…
Съвсем наивно да вярвам, че облаците са направени от памук, Слънцето – от разтопен карамел, а пингвините са птици, които просто се страхуват да летят… И че ако по някаква мистериозна причина стрелките на часовника започнат да се въртят на обратно, това ще върне времето назад, починалите ми животинки ще се съживят, баба и дядо ще се подмладят пред очите ми, ще видя първата целувка на мама и татко, без да се замислям, че аз може и още да не съществувам, за да стана свидетел на тези вълшебни неща.
Да вярвам, че най-смелото нещо, на което съм способна, е да преям с диня, понасяйки стоически коремните болки, или да открадна пак от черешата на съседката; да
стоя безстрашно на улицата, докато гърми и небето хвърля светкавици; да се покатеря на ей оня клон, без да падна, да целуна момчето, което май ме харесва…
Такива ми ти работи…Моите хлапашки спомени от 90-те, събрани в шепа щастливо детство, подредени грижливо като албум в безценното хранилище на моя все още отказващ да порасне ум…
Автор: Боряна Върбанова
Коментари
После да „сготвя“ въпросната кална кайма на кюфтета върху канапе от смокиново листо и аранжирано с кози барабонки. Този специалитет на заведението да продавам на изгодна цена на своите приятели по игра и беля на щанда зад оградата на двора…
Да ми изкарат въздуха от дробовете по време на „Народна топка“…понеже вече половин час никой не може да ме уцели и аз съм проявила геройството да уловя летящото към мен кълбо…
Редовно да си жуля коленете, докато бягам, търсейки скривалище в „Една педя от земята“..
Групичка от 20 деца да си подаваме балон, пълен с вода..В който се пръсне балонът, останалите се пръскат от смях, защото чуждото „нещастие“ те забавлява…
Да знам какво е прасенце, крава, патица, кокошка, коза, да съм ги виждала на живо, да съм се грижила за тях..да ме е гонил ядосан петел…да ми е съскала гъска…да ме е хапало куче…
Да прибирам бездомни котки в тесния бургаски апартамент, да ги къпя, храня, гледам като домашни, след което отново ги пускам на улицата, за да не ме хванат нашите…
Да нямам представа какво е facebook, smartphone, google…
Да се обаждаме на произволни номера от стария телефон на баба с шайбата…и да лъжем жертвите си, че са спечелили телевизор от нашата радио-томбола…И хората да ни вярват…
Да седим до 2 през нощта на улицата, разказвайки си страшни призрачни истории, без на другия ден да ни дават по новините, че сме изчезнали, отвлечени, блъснати от пиян шофьор…
Да се снимаме във всякакви откачени пози и със смешни физиономии на морето, след което да осъзнаем жестоката истина, че във фотоапарата няма филмова лента…
Да си мисля, че легналите полицаи са…истински полицаи, полегнали съвсем неблагоразумно на пътя…
Съвсем наивно да вярвам, че облаците са направени от памук, Слънцето – от разтопен карамел, а пингвините са птици, които просто се страхуват да летят… И че ако по някаква мистериозна причина стрелките на часовника започнат да се въртят на обратно, това ще върне времето назад, починалите ми животинки ще се съживят, баба и дядо ще се подмладят пред очите ми, ще видя първата целувка на мама и татко, без да се замислям, че аз може и още да не съществувам, за да стана свидетел на тези вълшебни неща.
Да вярвам, че най-смелото нещо, на което съм способна, е да преям с диня, понасяйки стоически коремните болки, или да открадна пак от черешата на съседката; да
стоя безстрашно на улицата, докато гърми и небето хвърля светкавици; да се покатеря на ей оня клон, без да падна, да целуна момчето, което май ме харесва…
Такива ми ти работи…Моите хлапашки спомени от 90-те, събрани в шепа щастливо детство, подредени грижливо като албум в безценното хранилище на моя все още отказващ да порасне ум…
Автор: Боряна Върбанова
