различно 20 окт. 2018

Да ти извадят зъб или умопомраченията на една бъзла

Article image
На 31 години ми падна първото постоянно зъбче.

Добре де, не падна. Извадиха ми го. Кошмар наяве. Сбъднат сън, ама не от хубавите. Срам ме е, че се стигна дотам предвид постоянните грижи, които винаги съм полагала за зъбите си, но уви – Вселената си знае работата и докато не ни изправи лице в лице с най-големите ни страхове и кошмари, за да ги преодолеем, не ни оставя на мира. Гаднярка такава!

Нека ви разкажа…

Защо се стигна до там? Гнойната инфекция под формата на грануломи, която се е развивала най-подло и тихомълком в устната ми кухина с години без никакви симптоми, е доста опасно състояние за общото здраве на организма. И един ден просто се събудих надута, все едно лапнала бонбон. Затова, след доста колебания и поне 5-6 професионални мнения на видни зъбомъчители, реших да извадя зъба, за да не ми се пръсне драматично главата някой ден като във филм на Куентин Тарантино. Простете, че драматизирам,но предпочитам да родя, пред това да ми вадят зъб. Една приятелка-майка каза, че най-услужливо ще ми припомни какви съм ги бръщолевила в умопомрачението си, когато,един ден (дай Боже)имам късмета и аз да яхна магарето с родилни мъки, за да даря живот, сиреч – и от мен да излезе човек. 
Неделя вечерта преди екстракцията (това се казва да се задава адски кофти понеделник) в главата ми се въртеше една стара, но златна песен на Авеню – „Бягство“. Само че кавърът звучеше така: „Последна нощ, а утре ще ми вадят зъб. Поглеждам през прозореца, дано не ме боли. Това, което остава да направя пак е да бягам. За кой ли път аз признавам пред теб, че адски ме е срам. Безброй години, години наред аз не мога да спра своя бяс. Защо повярвах на доктори, в които не вярва и малко дете…“ и така нататък…

И така, ето ме в уречения ден в чакалнята с една добра приятелка под ръка за морална подкрепа, тъй като подозирах, че ще си подпаля подметките обратно към нас, само като чуя сестрата да ме призовава по име. Напук на кошмара вътре в мен, навън пече едно хубаво, топличко слънчице, както би казал самият Емо Чолаков: „Прекрасен есенен ден! Листата падат, зъбите и те!“

За първи (и надявам се – последен) път в живота ще ми вадят зъб, разбирайте – девствена съм в тези неща. Докато дружката се опитва да ме разсейва най-услужливо с истории от нелеката си работа на американско работно време, сякаш се гледам отстрани и се чувам как ръся тъпи шеги: „Стискай зъби, Танче, налага ти се да я издържиш работата. Аз обаче няма да стискам зъби, уви, не и днес!“.

Тя ми се хили и аз й се хиля, хилим си се пред ужасените погледи на останалите чакащи пациенти, а отвътре ми кипи! Човекът до мен демонстративно размаха вестника си и изсумтя неодобрително, за да покаже, че не е добре прието хората да проявяват признаци на щастие и ведрост(или пък безумие???) в чакалнята на лицево-челюстния хирург. Не чакаме за психиатъра, все пак.

Дойде и моят ред, седнах на стола, все едно ще ми изпълняват смъртна присъда. Прилоша ми от раз. Докторът – оня лошия с клещите – погледна критично призрачното ми лице, пита как ми е кръвното, викам му ниско е по принцип. Бялата престилка ми измери пулса и категорично отсече, че трябва да се успокоя, преди да започнем.
Един Валидол и 5 минути по-късно пак висях в чакалнята, „успокоявайки се“, докато сърцето ми играеше казачок, а пичът от „Авеню“ пееше в главата ми за своето бягство, което исках да почувствам като свое. Приятелката ми се кара: “Как може в спорта екстремно го раздаваш, а да те е страх от едно вадене, което ще отнеме минути. Успокой се! На мен също са ми вадили зъб и съм още жива, нали?“

Колкото и клиширано да звучи - няма по-страшно нещо от самия страх! Буквално те сковава, хваща те за гърлото, краде ти самообладанието. Превръща те в някакво бледо копие на теб самия. Едно ревливо, мрънкащо, бъзливо, отвратително същество, което не съм Аз.

Вторият път влязох по-смело в кабинета на екстрактора. Няма да му се дам я! Оня точи клещите, приготвя иглите за упойката и ми се хили. „Вие от кои пациенти сте? От страхливите ли?“. Брей, че и остроумен го раздава! „Не, от забавните съм“, отвръщам и се мятам чевръсто на стола, все едно ми предстои масаж на лицето. „По принцип съм кралица на самообладанието, но не знам днес какво ми стана. Няма да ми извадите грешния зъб, нали?“

Хахах, не можете да ми ампутирате чувството за хумор, каквото ще да става! Може да не ме погребат с всичките ми лични зъби в устата, но ще умра с чувство за хумор! 
Докато чакам да подейства упойката, сестрите повдигат духа ми с истории за колабирали от страх мъже. Най- ми допадна разказът на едната за един очарователен и атлетичен полицай, припаднал 3 пъти: преди упойката, по време на упойката и след ваденето на зъба. Реших да си мисля за него по време на процедурата. 
Е, аз не успях да колабирам и вярвам, че се държах мъжки по време на манипулацията, макар че това сравнение май не е много удачно, предвид големия брой на стресирани представители от мъжки пол.
Не припаднах, а по принцип много ми се искаше, че да ми извадят зъба преди да се освестя. Не болеше. Чувствах натиск, неприятни звуци на съпротива от страна на кътника ми, който не се даде без бой. В крайна сметка всичко приключи за 10 минути. Но кой ти ги брои, нали?
Защо ви разказвам всичко това ли? Защото знам, че мнозина се страхуват от зъболекарите , дори когато става въпрос за дребен кариес. Всичко е в главата ви. Искам да ви вдъхна кураж. И ако на някой му предстои вадене на зъб – да знае, че не е толкова страшно, както е в най-ужасяващите сценарии, които сами създаваме във фантазиите си. 
Практикувам екстремни спортове. Навяхвала съм китки, чупила съм кости, имала съм брутални охлузвания. Оказа се, че ваденето на зъб не е най-голямата болка, която съм изпитвала. Да живеят добрите упойки! Но е най-големият психологически страх, който съм изживявала. 
Загубата на зъб е като загубата на любим за вас човек, когото сте обичали от сърце. Дълго време е бил с вас и сте го приемали за даденост, докато един ден някой друг просто не го изтръгва от вас. Отнема ви го просто ей така! На мястото му остава страшна празнота, кървяща рана, която само времето лекува. Затова: радвайте се на живота. Усмихвайте се, докато още имате зъби и показвайте на важните хора, че ги обичате!

„Най-страшното нещо, което ми се е случвало, вече не е това, че ампутираха любовта ти към мен“…

Автор: Боряна Върбанова 








Още от: различно


Още от: култура


Още от: ориентири