Как се срещнах челно с автомобилната революция

От колко години мечтая за това ли? От много време , но желанието ми да управлявам електромобил стана буквално огромно, когато онзи бунтар Илън Мъск започна своята революция в автомобилостроенето и обяви началото и пред целия свят.

А когато изчетох книгата, посветена на създателя на „TESLA“, SPACE X и SOLAR CITY , ами тогава вече сърбежът в ръцете и в краката ми / не е дерматологичен проблем, бе…мерак е/ стана колосален.

Във възторга си стигнах дотам, че наскоро буквално нападнах двама общински служители, които стояха до един общински електромобил и ги залях с океан от въпроси. Те, горките първо се стреснаха, ама после видяха, че съм кротък луд и ми разказаха с удоволствие за возилото си. Тръгнах си с преплитане на нозете от вълнение. 

Вероятно по нашата географска ширина и дължина още се срещат хора, които смятат, че електромобилът и електрокарът са едно и също. Да…то в гените на средния българин е закодирана гордостта на човек от страна, доскорошен лидер в производството на електрокари, ама да знаете, че става въпрос за два свята и единият от тях е излишен.

Но…стига лирични отклонения. Нека хванем бика за рогата или електромобила за…за волана.

Моята история ще започне с „Да се свети името Вартерес“. И вярвам, че Бог ще ми прости това възклицание, защото …

…защото сега ви предстои да разберете защо.

Вартерес е уважаван човек в Бургас. От началото на деветдесетте години е в бизнеса с автомобили, а аз поне от една декада време  го тормозя с въпроси за бъдещето в тази сфера. И понеже той знае за почти религиозния екстаз, в което изпадам, щом чуя нещо за електромобилите, преди дни ми предложи да тествам едно такова произведение на изящното автомобилно изкуство.

И ето ме на в офиса на „БОВА КАР“, където  Варто ме прие, изслуша приятелски пристъпа ми на шофьорска логорея и ми отвори вратите на един нов свят с думите

Първо попълних документите, с които удостоверих, че аз съм аз. После с помощта на един любезен автодилър стигнах до нещо като малка зала /чиста и светла като аптека/ и там се случи срещата ми с този компактен, красив градски автомобил, пардон…електромобил.

Дилърът ми изнесе изчерпателна лекция за „ай тройката“, но аз май нищо не чувах. Единствено  гледах и преглъщах. Само след няколко секунди аз щях да управлявам електромобил. Бях на толкова близо до една моя стара мечта.

Ще ви помоля вие да ми го изкарате на паркинга, ако обичате – внезапно отправих молба към младия търговец и той ме поогледа изпитателно. Няма какво да се лъжем…изглеждах на всичко друго, но не и на кротък луд. Блеснали очи, чорлави бели коси, потни и леко треперещи ръце, пресъхнало гърло и прехапани устни.

И когато той седна, хвана волана, запали двигателя…колата тръгна, и когато тя тръгна…всъщност тя изобщо кога и как тръгна и изобщо как можах да кажа такава глупост „запали двигателя“???

Повярвайте ми…шокът при потеглянето на електромобил е голям. Защото колата започва изведнъж да се движи в пълна тишина и единственото което се чува, е лекото проскърцане или триене на гумите по настилката. Няма никакъв шум!!! Алилуя!!!

Това ме разтрепера допълнително и …дилърът излезе, аз влязох, хванах волана и …ъъъ…ами, BMW i3 няма съединител!!!

За протокола, аз съм професионален шофьор /факт, останал неприет и оспорван вече 31 години от баща ми и брат ми/ и притежател на до днес общо два, конвенционални бензинови автомобили с механична скоростна кутия. Затова надявам се, че ще ме разберете как се почувствах, когато в крайно ляво положение видях липсата на педал на съединителя. И надявам се ще разберете как се почувства търговецът на коли, когато ме видя как натискам спирачката с десния крак. Ами, и двамата бяхме май еднакво шокирани,. 

Аз заради точа, че ще се управлявам електромобил за 100 000 лв, а той от това, че е връчил ключовете на автомобил на стойност 100 000 лв в ръцете на някакъв изтрещялник, който ще подкара след секунди автомобила.

И нека приключението да започне сега…

Първо натиснах старт бутона, после спирачката до дъно, след това един вид зададох посока „напред“ и BMW i3 потегли в пълна тишина.  

Тръгнахме на път. Той, носителят на наградата World Urban Car Award 2017 и аз …носителят на стари червени гуменки.

Ляв мигач, десен мигач и съм на улицата. Край мен профучават коли, ръмжат двигатели, а аз карам с около 40 км/h…А участниците в пътното движение буквално освирепяват. Ами, да. Кога друг път ще им се отдаде да изпреварят така категорично чисто ново BMW.

И в някакъв момент в мен се пробужда държаната на къса каишка шофьорска гордост и на следващото кръстовище преподавам първия открит  урок на някакви настървени младежи, които двеста метра преди това са ме задминали с мръсна газ. Спряли са, форсират двигателя на своята кола и чакат зелен светофар. Аз, кроткият чичка също чакам. Класически случай на онова старото „Два свята, единият е излишен“.

„Зеленото“ светва и ги оставям там някъде назад да си чакат. 

Сега вече младежите ще знаят, че малкият BMW i3 с общо тегло 1245 кг.ускорява от 0 до 100 км в час за малко над 7 секунди. БЕЗШУМНО!!!

Пътьом взимам сина ми, за да го закарам на обяд при баба му. Между другото там при тъщата и тъста е и дъщеря ми. Горките деца. Вместо да ги нахраня, аз кръстоствам по чаршията с електромобил. Синът ми е облещен и е загубил образ и картина. Признава ми, че изобщо не е чул никакъв шум, когато съм спрял до него, не е чул никакъв шум при тръгването и продължава да се кокори. Усещам, че първородният е загубил апетит.

Час по-късно се връщам в шоу рума, за да проведа едно кратко интервю с Вартерес. Общо взето, нещата, които ми разказва за бъдещето на електромобилите, ме карат да пръхтя от нетърпение и да скоча отново в повереното ми BMW i3.

/между другото, ако ви интересува, интервюто можете да прочете, като кликнете ето ТУК

Сега вече съм превъзмогнал фазата на „телешки“ възторг и карам колата, туй де…електромобила с хладен разум.

Возията е малко твърда или спортна. Комфортът е забележителен. Ускорението е страхотно и изобщо нещата се получават с лекота.

Най-икономичният режим, който съм избрал /има си хас боязлив тип като мен да избере нещо друго/ ми дава възможност да вдигна скорост до 90 км/ч. На околовръстното шосе между надлеза „Бургас-Созопол“ и надлез „Владимир Павлов“стигам това ниво с лекота.

Наруших ограничението на скоростта с над 10 км, ама с научна цел. Сега  от КАТ да не се самосезирате, ей!!! Първо си вижте вредните емисии, които отделят вашите автомобили.

Извън града можете да достигнете и 140 км в час, стига да изберете най-подходящия от трите възможни режима.

А моята обиколка из Бургас продължава. Минавам покрай няколко бензиностанции и гледам към бензиновите им колонки с …презрение. 

И продължавам с откритите уроци. Звъня на един щур програмист и го измъквам от обяда му, за да направи едно кръгче с мен. След десетина минути останах с впечатление, че той остана силно впечатлен. Оставям го при обяда му с пожелание за добър апетит, ама човекът изглежда вече желае не пържола, а електромобил.

Звъня на сина ми и му нареждам да ме чака. Младежът изскача от блока на тъщата със спринт и влиза пъргаво в купето. Харесва му. На мен ми харесва също. Няма човек, на който да не му хареса да кара тази кола. 

Оставям го у дома, виждам в огледалото как той пак учудено възприема тишината, която създава BMW i3 и звъня на майка ми.

Питам моята родителка дали иска дая повозя с една хубава кола и тя казва…“Ами, добре майче“

Взимам я след минути, тя сяда на предната седалка, пък после казва едно благо „Много хубава кола, майче“ и продължава с обилна информация за това какво е сготвила на племенника Калоян, какво и е казала нейната приятелка леля Валя, добавя, че сестра и леля Пенка и казала, че дъщеря и Мимето, на леля ми Пенка щерката, ще се връща със семейството си от Канада и разкрива с подробности  какво са си говорили с брат ми, който е в САЩ. 

Ама, може ли такива работи, бе майко. Вместо да направиш една мексиканска вълна от възхита, ме мориш с такива ежедневности насред сбъдването на моята мечта да карам електромобил. Возя я с BMW i3, а си говорим за чушки и домати. Тц, тц.

Оставям родителката след малко и продължавам да въртя километри по улиците на Бургас. Познайте кой излита първи на всяко кръстовище? А, а?

Познайте кой кръстоса погледите на участниците в движението на онова прочуто кръгово кръстовище „Пънкарица“, т.е „Трапезица“. Нали го знаете. Онова „кръгово“, което е толкова тясно и маломерно, че кара косите на шофьорите да се изправят като на пънкари от ужас. На това място маневреността е решаваща, а BMW i3 се стрелка като светкавица. Ех, как хубаво го казах, а. Светкавица, електричество, BMW i3. Много съм умен, бе ей.

Къде си??? – телефонът ми пак звъни,  а въпросът е зададен от моята половинка. 

Ами, карам …ъъъ…из града. 

Ела, да ме вземеш моля те, че съм се натоварила с торба домати и краставици, а не мога да ходя с тях на /на нещо си там разкрасително, макар че тя си е красива и без него/

Ъъъъммммхххх – отвръщам аз и потеглям към жена ми.

Значи, хубавицата ми тя не може да ходи с домати и краставици на …/там нещо си разкрасително, макар че тя си е достатъчно красива и без него/, а аз мога да возя домати с BMW i3???

И след малко виждам през прозореца как и при нея става същото. Доближавам я, а тя се ококорва, защото „ай тройката“ спира до нея без никакъв шум.

Знаете ли как изглеждат зелени очи в състояние на възхищение? Не, бе..моите са кафяви като вакло агънце. Очите на жена ми са зелени. И възхитени. А доматите ,които ми остави на съхранение, след като я оставих, са червени. Срам не срам, за пръв път червеното ме възмущава, а уж съм фен на ЦСКА. Ама съгласете се, че появата на торба с домати в разгара на сбъдването на една мечта е леко напрягащо

И тъй като моят тест драйв става малко аграрно налудничав, затова звъня на сина ми, нареждам му да ме чака пред блока, карам дотам и му подавам с омерзение торбата с домати.

И пак продължавам. И тъй общо цели шест часа.

Накрая уморен и щастлив отивам до шоу рума десетина минути преди края на работния ден. С хиляди благодарности оставям ключа и документите на електромобила и …ужасно ме е срам да си призная, че искам да го карам отново.

Всъщност не искам да карам нищо друго освен електромобил. Прости ми Илън Мъск, ама да знаеш, че съм обсебен от BMW i3

Мисля си тъй, докато малко по-късно сменям с хъхрене скоростите на моя мил грозник, който преди десет години превърнах в семеен автомобил.

Е, така завърши моят челен сблъсък с автомобилната революция. Извинявам се ,че не я изразих в цифри и факти, а само с усещания и чувства, но…

Беше смайващо хубаво приключение.

Пожелавам ви да се случи на всеки един от вас.

И…много искам да имам електромобил. 

Сега пък за какво звъни майка ми?

Ало, майко, добре съм…да децата и те са добре…какво…Стига вече...свършвам с тази история.

Автор: Красимир Калудов