Хелоуин...по Пламена Джигова

Пътувам във влака на път за Хелоуин. Не за мен е тая история. За България става въпрос, за България такава каквато е – без метафори за салати, зеленчуци и звездни карти. Тя сяда срещу мен. Облива ме ароматна вълна на дъвка „Bayram“. Имаше ги по магазините като бях малка (средата на 90те). Много ги мразех тия дъвки – нямаше нито грам захар в тях.  Точно така, мирише на джвакана дълги години дъвка.Такава дето вече се е втвърдила от дъвкане. От онези, които ти се ще мигновено да изплюеш, защото ти се схваща ченето от тяхната скучна еднаквост. Безвкусни. Евтини. Носталгични – карат те да мечтаеш за много сладка и ароматна дъвка. Вдигам поглед и получавам въпрос: „Нали може?“. Такава си е нашата България – леко недодялан, но възпитан образ. Навън е тъмно. Скривам се зад кориците на лъскавото списание, което чета (и което и България поиска да огледа по-късно) и започвам трескаво да разглеждам госпожата в огледалния образ, получен върху прозореца на влака. Тя вади от прокъсаната си чанта няколко изрезки от немско списание. Стари страници или поне доста четени. Заедно с тях, вади и найлонова торбичка с 2-3 купешки бисквити. Нервно отхапва от бисквитата и се зачита. България има стари очила и зелено шалче на червени и бели цветя. „Та това е тя. Трябва да я питам нещо..“ – мисля си аз, но оставам безмълвна. Какво да питам, образът е достатъчно красноречив. Сега забелязвам, че това, което тя прави е далеч от четенето. Тя сякаш повтаря и се опитва да наизусти изрезките. Незнайните “те” се опитват да натикат куп иновации в позастаряващия ѝ мозък. Ноември месец. България е обула летни сандали и ленен панталон. Топлото й яке – стара жилетка. Ръцете – груби и селски. А те, те ѝ предлагат немски език и сложни политически и икономически решения на проблема със студа. Всеки път, когато покрай нея премине човек , тя вдига плахо поглед и после отново забива нос в своята така важна задача. Поглежда ги, но не ги вижда. И те са като нея. Какво иначе ще правят във влака за Хелоуин? Тя за разлика от всички, хванали този влак, не носи маска. Сигурно няма възможност да си я позволи. Тези с властта и парите, по-млади и неопитни, винаги си носят маска. Понякога дори не усещат, как са я нахлузили .Отказвам да ви обяснявам етимологията на думата „двуличие“. Може би трябваше да я обясня само на един човек. Щеше да е добре да намекна за съществуването ѝ на онзи таксиметров шофьор. Той яростно плюеше американските празници на 2ри ноември в 7 сутринта. Негодуваше срещу българите, дръзнали да празнуват „чуждите“ празници. Може би трябваше да го прекъсна и да му кажа, че тези антибългари заслужават похвала. Потупване по рамото затова, че поне веднъж в годината имат дързостта да признаят, че да носят маски им харесва. България заспа. Сигурно се е уморила да се взира в бързащите по коридора хора. „За къде ли бързат?“ – сигурно си мисли – „Не знаят ли, че всички пътуваме в един и същ влак?“ автор: Пламена Джигова Коментари