Изповедта му започна още с появата ми. Беше много делово. Не започна с „Грешен съм”, а с „Уморен съм”. Новаторски подход, наистина.
Уморен бил, защото цяла вечер бил на работа и тази сутрин на жена му и прилошало. Отново. За пореден път през последните няколко месеца. Звъннала му по телефона и му казала „лошо ми е, умирам”, а той и казал „С клиенти съм ма, седни там някъде, почакай малко и аз ще дойда”. Това напоследък се повтаряло и затова се уморил. Писнало му дори.
И като изпратил клиентите, взел една баничка и един айрян и тръгнал към нея. А жена му в състояние на умиране го чакала и го уведомявала постоянно по телефона, че и е лошо. .
Но явно трябваше още да чака, защото пътищата ни се пресякоха, моите и неговите.
„Ама, такава е в последно време, моята бабичка” – продължи той с изповедта. Била раздразнителна , плачела, обвинявала него и обвинявала себе си за трудния живот. Зле била, той виждал, ама ако питали него, а аз не го питах, защото той просто се изповядваше все пак, но ако го питали, той щял да каже ,че жените на тази възраст ставали точно такива.
На колко години е жена ти – попитах аз загрижено
Ами, наскоро ги направи 50 – отвърна ми той и продължи да разказва цветно за пораженията, които е нанесло времето на неговата жена, пардон на неговата „бабичка”
Много е тежко...на гладна била и аз и взех една баничка и тоз айрян, че да хапне. Само повръща. Кардиологът и каза, че е много добре със сърцето и че не е за него, а да отиде при невролог. А неврологът и каза, че нервите и са добре и трябва да си прегледа сърцето, пък тя трепери в къщи, реве и ми казва ,че умира и всеки ден и е лошо. Ама, тя е бабичка вече, 50 години чукна и превъртя съвсем...- продължи да се изповядва загриженият мъж, в чийто свят проблемите на бабичките бяха строго класифицирани и категоризирани.
А, защо не заведеш някъде жена си, на ново място, да смени обстановката, да види нови хора и малко да я изкараш от този живот в града? – опитах се дам някакво предложение за изход...като един изповедник.
Изповядващият се оживи, сякаш само това чакаше да чуе и ентусиазирано добави.
Да, точно това ще направя. Ще я заведа на село, да копае в двора. Имаме стара къща, стягам я и ще я заведа на село...то, там няма никакви хора и ще и е по-добре...То , тук в града само стрес. Ей, ме на аз зъбите си изкарах, а на село е друго. Там сами ще си правим всичко...дето се казва, мъжът трябва сам да лови храната си. Аз като дете ловях зайци, умарях ги от бягане и ги хващах с голи ръце...И за нея ще е по-добре. Друго е там.
Чак притвори очи, докато ми рисуваше тези райски картини, доказващи преимуществото на селския живот.
Да, притварянето на очи беше малко рисково, но нали все пак беше изповед, нямяше как да я прекъсна. Отказах се да му препоръчвам каквото и да е било.
...времето за споделяне свърши. Излязох от ...хм...изповедалнята.
Чудех се дали приносителят на мазната баница и редкия прокиснал айрян наистина вярва, че това ще помогне на жена му.
Питах се дали потготвяното заточение на село ще я възстанови и ще и помогне да спре да плаче и да живее насила?
Задавах си въпроса, дали ако тя можеше да обиколи света с мъжа си, да види други държави, щеше да намери смисъл в дните си?
И най-важното ...чудех се дали ако този шофьор на такси започнеше да възприема жена си като жена и да се отнася с нея с уважение като към жена, а не като с престаряла бабичка, дали тя няма малко да живне.
Може ли да наречеш жена на 50 години бабичка? Може да се отнасяш така с една жена, да и сложиш присъда „остаряла си” и да я заключиш в света на мазните баници сутрин?
Нямаше как да го попитам, защото таксито изповедалня изчезна в градския трафик, за да отведе приказливия шофор към примрялата му жена, която явно отчаяно искаше да чуе от мъжа си, че ...да си на 50 години не е проклятие. А току виж по пътя си, той като нищо би могъл да качи още някой клиент и да обясни и на него защо до предната седалка кротко почива мазна баница. А жена му щеше да го чака там някъде и да се пита отчаяно що за мъж и е дала лотарията на живота.
Ама и аз съм един некадърен изповедник.
автор: Красимир Калудов
автор: Красимир Калудов
