Всяко място си има свое излъчване и завръщането в град, където си прекарал известно време, е като среща със стар приятел. Всъщност хората са тези, които започват да си приличат. Все същите лица изпълват градовете, отстоящи на хиляди километри разстояние, все същите изражения. Безстрастният, враждебен поглед на чиновника. Любопитството в очите на селянина. Отегчените, равнодушни лица на туристите. Все същите любовници, майки, просяци, инвалиди, продавачи, бегачи, деца, полицаи, таксиджии, сводници. След известно време започва да те гони известна параноя, сякаш всичките тези хора те преследват от град в град, сменят дрехите и лицата си, но си остават все същите, уж си вършат работата, но непрекъснато държат под око нас, натрапниците. Ние, пътешествениците сме друга раса“
Този път минутата за размисъл, която взехме "назаем" от творбата "Шоколад" на Джоан Харис, е посветена на хората с неспокоен дух. На онези, които никога не спират да търсят себе си или успокоение из света.
