По следите на изчезналото ДЖИ ПИ

В България всеки разбира от политика, футбол и медицина"-обича да казва баща ми и аз с усмивка съм се съгласявала с него.
Винаги съм била убедена, че всеки трябва да си разбира от работата, но все съм си мислила, че при първите две става въпрос по-скоро за приказки "ей така, за спорта". При лекуването обаче е друго. От малка имам респект към лекарите, учена съм, че са професионалисти, знаят какво правят и винаги ще ти помогнат. И дълго време мислех, че е така. Лошото е, че няма да учудя никого като кажа, че почти всеки следващ сблъсък с бяла престилка разколебава доверието ми в медиците все повече.

Никога не съм била привърженик на самолечението и прилагането на лекарства след справка във форумите. Позволявала съм си да си взема илачи без рецепта, но след консултация поне с фармацевт. И винаги съм била примерен пациент. Ходя на профилактични прегледи, на имунизации, настоявам за същото и пред роднините. Когато имаш малко дете обаче, всичко се променя. Времето, за което трябва да започне лечението, адски се съкращава, посещението при доктор не може да се отлага, а лекарствата, които се назначават, трябва да са абсолютно точни. Но за моя неприятна изненада се оказа, че именно при лекуването на малкото дете родната система те принуждава да натрупаш опит в самолечението. 

За ужас на майките децата обикновено се разболяват в петък вечер. Това става почти закон, когато започнат да ходят на детска градина. Но за т.нар. "градински сополи" и обмяната на болести в детските заведения, ще говорим друг път. И когато в петък вечер малчуганът не се чувства добре, вие звъните на личния лекар. Разбира се, работното време е свършило, а никое българско джи пи не ходи по домовете. 

Ако има личен лекар, който е готов да дойде до дома ви, ще го обявя за лекар на годината пожизнено. Вариантите са или да отидете в неговия дом, което става рядко и се заплаща като домашно посещение, или да чуете, че трябва да отидете при дежурния лекар в болницата. Ако сте най-големият късметлия на света, дежурният може и да е джи пи с деца в практиката, но обикновено е някой, който за последно се е занимавал с детски болести по време на държавните си изпити. А може като на мен, да ви се падне невролог, който стои в студен и неугледен кабинет, без престилка, няма дори шпатули за гърло и не се приближава до детето, все едно е болно от чума. Досещате се колко адекватно беше предписаното от него, нали? 

Разбира се, повечето семейства водят малките си деца на частно при някои от по-опитните педиатри в града, но те също обикновено не работят през почивните дни. И така ви остава третата възможност. За да закрепите детето до понеделник, решавате сама какво да му дадете.

Започвате с бабини рецепти, които включват мазане с какво ли не, къде ли не. След това търсите из форумите, където установявате, че не сте сама и след като прочетете споделения опит на десетки майки, се решавате и вие да дадете някое изпитано лекарство. След първите плахи опити налучквате какво действа най-добре на вашето дете и ставате все по-уверена в самолечението. 

Когато заболяването е по-сериозно, продължавате на водите малчугана при педиатър, където плащате, защото повечето добри детски лекари не работят със здравната каса. А за какво ви е личният лекар? Тъй като в повечето случаи той се държи като чиновник, който стриктно следи за работното си време, вие и не очаквате друго от него. Ползвате го за чиновническа работа, т.е да дава болнични и бележки за детската градина. 

Разбира се, има и лекари, които са истински професионалисти и това е призванието им. Аз познавам такива медици и надявам да имат дълъг професионален живот, за да помогнат на повече хора. 

Но за мое огромно съжаление, при повечето лекари важи приказката: "Като се знам какъв съм инженер, та ме е страх да ида на лекар!" 

С обич: Мама