Пътят към теб е осеян с добри намерения и кравешки лайна.
Бързам да дойда по светло, за да си тръгна по светло. Три коня обаче, ми решиха съвсем друг маршрут. Две вързани бели кобили и един пуснат бял жребец, който да ги наобикаля и пази.
Хубаво, ама ги пази от мен по средата на шосето.
-Хайде де, дръпни се! - подвиквам на младежа с копита, ръкомахам изразително и го гледам обичливо изпод ръба на шапката си.
-Хайде, мамин, влез в поляната, хайдееее, чуваааш ли какво ти говоряяя! - взех да викам силно. Пък той се вторачил в мен, мести ушите си наляво-надясно, навежда глава, потропва с копито, пак се вдига и ме гледа недоумяващо.
Аз много добре знам, че конете разбират от дума, пределно са ми ясни, особено белите, особено старите приятели, дето обичат да ти пасат рижо-сламената коса и да те преследват, настъпвайки те по петите. Ама този път става въпрос за любовен период и някой май съвсем не иска да минавам близо до неговите дами.
"- Моля тееееее, пусни ме да мина с колелотооо! Влез в поляната, поведи и другите и ми направете място!". А той клати глава, пръхти, прави лъжливи ходове със заплашителен акцент, тропа на предни крака - дава сигурен знак, че няма абсолютно никакво намерение да допусне човеци до неговия харем.
"- Сигурен ли си? Защо ми усложняваш живота, моля те, направи ми място!".
Тръгнах напред, почти сигурна, че като стигна до него той ще се отмести като кротка крава. Е, отмести се - мина край пътя, но със задницата към мен, и особено многозначни погледи, хвърляни през рамо. Изобщо не си и помислих да продължа.
- Ама че си лош!
Завих и нагазих през калната поляна с колелото, бутах и затъвах в трънки и лепкава кал, а господин белият кон се успокои и отиде да ... такова, някак си положи шия върху шията на любимата и това беше нещо като милувка и прегръдка едновременно.
Добре. Любовта изисква жертви и кал по спиците, какво да се прави. Ето, мръкна се и сега ще трябва да пея на чакалчетата, за да продължа. И в живота е така. Нали? Това е Живота. Метафори и грънци!
Друг крачол на времето:
Обадиха ми се за заплетено конче, което втори ден не може да помръдне. Отидохме, милата шарена кобилка се беше усукала здраво около един храст, но така че крачето и беше вдигнато на високо, та кой знае колко време е стояла на три крака. Да живее швейцарското ножче, което винаги имам в раницата си! Един приятел веднъж се шегуваше, че ме е запомнил как седя под едно дърво и мечтая за швейцарско ножче... Винаги ми е в употреба и спасява животи! Срязахме въжето на кончето, а то горкото не може да се сети, че е свободно. Пусна крачето, но продължи да стои така... Притесних се, взех да го побутвам - не ще. Отидох и напълних джоба си с шоколадови фъстъци, нали много ги харесват сладките неща, и се върнах да почерпя хайванчето. А стопанинът беше там - поеше другите коне. Като ме видя и взе да подбягва към далечния край на полянката, а аз след него - ХЕЕЕЕЙ, СПРИ, ЕЛА ЗА МАЛКО! - Махам и тичам след него, нямаше накъде да ми се изплъзне. Яко бях набрала да му се карам. Викам, как може такова нещо! Два дни непогледнато животинчето! На няколко часа ще идваш! ... Пък той ме гледа малко невменяващо и тогава видях апаратчето в ухото му и се сетих, че това е онзи стария глух циганин с разваленото апаратче, дето и с него нищо не чува. И като завиках още по-силно, направо гаргите от старата круша подплаших. Ама то е на зетя, мрънка дядото. На зетя, на снахата - ваши са, ще ги гледате! Само още веднъж да видя подобно нещо! Ааааааа! И така, баш на мен се падна глухия циганин. Ама, освободихме приятелката, съвсем млада шарена кобилка.
Още един крачол на времето:
Добре ли си, миличък, как си? Не си добре... Сега бързам, на връщане ще мина, гледай да се оправиш.
Оранжев, млад - на не повече от две години, мускулест, красив, с видимо по-див нрав, кон, беше заплел въжето, с което нелепо са го спънали и едва се държеше прав. Косерите, които нощуват в блатото, вече се прибираха и огромни черни ята наваляха красивия ми приятел, пък той само подскача и цвили, защото няма възможност да се отдръпне и защити. С вързан преден за заден крак, а въжето между тях се усукало и ги събрало копито до копито. Слязох от колелото и отидох да му говоря, да се поопознаем, да се опитам да му помогна. Обаче начинът, по който ме загледа леко периферно, с беличкото на очите, цялата поза на тялото му, всичко това ми каза "не ми се ври измежду краката!" Стоеше в рискована стойка и сърце не ми даде да го оставя така - с мисълта, че стопанинът му ще го оправи като дойде, евентуално, кой знае кога. Потеглих с колелото и отидох право в къщата на коняря. Жена му се показа и като типична хитра циганюша, първоначално взе да се прави на незнаеща. Викам така и така, един много красив кон, там са два - един петнист шантав, дето само гледа да се търкаля в калта и този, оранжевия. През това време излезе мъжа й, и ми заразказва докато се обуваше: - Правилно си дошла, той е дивичък. Не е мой, ама ще отида да го размотая. Те, едни познати взели два коня, да ги колят, ама като заколили единия, фризерите им се напълнили, та тоз го оставиха за друг път. Хубаво, ама Карчо се смили, че хубав кон, и им го купи. Сега е негов.
Качи се в колата човекът и тръгна. А аз останах потресена от всичкото мислене, дето ми се изсипа в главата, заедно с рязко прерязване на сърцето.
Първо, какво значи "да заколиш кон"! Самата дума е толкова грозна и зловеща. Как ще се изправиш пред един кон, пред едно от най-великолепните и могъщи създания, който е дори по-голям от теб, и ще му забиеш нож!!!! Колячи! Колко гнусно и страшно! Знаеш много добре, че не умира веднага! Какво му причинявате! И то заради едното ядене! А тези, колячите, дето ги споменаха, те са бели момчета на по трийсетина-четирийсет години, с къщи и семейства, благополучно живеещи от бизнес и туризъм! Гладни да не бяхте! Низвергнах ги автоматично. И представяте ли си, циганинът Карчо се смилил над коня и го откупил. Късметлия бил, миличкият ми слънчев лъч, късметлия... Какви неща правят хората... Сърцето ми не може да го понесе.
Това са срещите ми с коне, малко бегли, но пълни с много Обич. Когато човек опознае и признае величието на тези същества,в душата му ще стане светло, заклевам се!
С реверанс и усмивка, ваша Найс Вентура!
Коментари
Бързам да дойда по светло, за да си тръгна по светло. Три коня обаче, ми решиха съвсем друг маршрут. Две вързани бели кобили и един пуснат бял жребец, който да ги наобикаля и пази.
Хубаво, ама ги пази от мен по средата на шосето.
-Хайде де, дръпни се! - подвиквам на младежа с копита, ръкомахам изразително и го гледам обичливо изпод ръба на шапката си.
-Хайде, мамин, влез в поляната, хайдееее, чуваааш ли какво ти говоряяя! - взех да викам силно. Пък той се вторачил в мен, мести ушите си наляво-надясно, навежда глава, потропва с копито, пак се вдига и ме гледа недоумяващо.
Аз много добре знам, че конете разбират от дума, пределно са ми ясни, особено белите, особено старите приятели, дето обичат да ти пасат рижо-сламената коса и да те преследват, настъпвайки те по петите. Ама този път става въпрос за любовен период и някой май съвсем не иска да минавам близо до неговите дами.
"- Моля тееееее, пусни ме да мина с колелотооо! Влез в поляната, поведи и другите и ми направете място!". А той клати глава, пръхти, прави лъжливи ходове със заплашителен акцент, тропа на предни крака - дава сигурен знак, че няма абсолютно никакво намерение да допусне човеци до неговия харем.
"- Сигурен ли си? Защо ми усложняваш живота, моля те, направи ми място!".
Тръгнах напред, почти сигурна, че като стигна до него той ще се отмести като кротка крава. Е, отмести се - мина край пътя, но със задницата към мен, и особено многозначни погледи, хвърляни през рамо. Изобщо не си и помислих да продължа.
- Ама че си лош!
Завих и нагазих през калната поляна с колелото, бутах и затъвах в трънки и лепкава кал, а господин белият кон се успокои и отиде да ... такова, някак си положи шия върху шията на любимата и това беше нещо като милувка и прегръдка едновременно.
Добре. Любовта изисква жертви и кал по спиците, какво да се прави. Ето, мръкна се и сега ще трябва да пея на чакалчетата, за да продължа. И в живота е така. Нали? Това е Живота. Метафори и грънци!
Друг крачол на времето:
Обадиха ми се за заплетено конче, което втори ден не може да помръдне. Отидохме, милата шарена кобилка се беше усукала здраво около един храст, но така че крачето и беше вдигнато на високо, та кой знае колко време е стояла на три крака. Да живее швейцарското ножче, което винаги имам в раницата си! Един приятел веднъж се шегуваше, че ме е запомнил как седя под едно дърво и мечтая за швейцарско ножче... Винаги ми е в употреба и спасява животи! Срязахме въжето на кончето, а то горкото не може да се сети, че е свободно. Пусна крачето, но продължи да стои така... Притесних се, взех да го побутвам - не ще. Отидох и напълних джоба си с шоколадови фъстъци, нали много ги харесват сладките неща, и се върнах да почерпя хайванчето. А стопанинът беше там - поеше другите коне. Като ме видя и взе да подбягва към далечния край на полянката, а аз след него - ХЕЕЕЕЙ, СПРИ, ЕЛА ЗА МАЛКО! - Махам и тичам след него, нямаше накъде да ми се изплъзне. Яко бях набрала да му се карам. Викам, как може такова нещо! Два дни непогледнато животинчето! На няколко часа ще идваш! ... Пък той ме гледа малко невменяващо и тогава видях апаратчето в ухото му и се сетих, че това е онзи стария глух циганин с разваленото апаратче, дето и с него нищо не чува. И като завиках още по-силно, направо гаргите от старата круша подплаших. Ама то е на зетя, мрънка дядото. На зетя, на снахата - ваши са, ще ги гледате! Само още веднъж да видя подобно нещо! Ааааааа! И така, баш на мен се падна глухия циганин. Ама, освободихме приятелката, съвсем млада шарена кобилка.
Още един крачол на времето:
Добре ли си, миличък, как си? Не си добре... Сега бързам, на връщане ще мина, гледай да се оправиш.
Оранжев, млад - на не повече от две години, мускулест, красив, с видимо по-див нрав, кон, беше заплел въжето, с което нелепо са го спънали и едва се държеше прав. Косерите, които нощуват в блатото, вече се прибираха и огромни черни ята наваляха красивия ми приятел, пък той само подскача и цвили, защото няма възможност да се отдръпне и защити. С вързан преден за заден крак, а въжето между тях се усукало и ги събрало копито до копито. Слязох от колелото и отидох да му говоря, да се поопознаем, да се опитам да му помогна. Обаче начинът, по който ме загледа леко периферно, с беличкото на очите, цялата поза на тялото му, всичко това ми каза "не ми се ври измежду краката!" Стоеше в рискована стойка и сърце не ми даде да го оставя така - с мисълта, че стопанинът му ще го оправи като дойде, евентуално, кой знае кога. Потеглих с колелото и отидох право в къщата на коняря. Жена му се показа и като типична хитра циганюша, първоначално взе да се прави на незнаеща. Викам така и така, един много красив кон, там са два - един петнист шантав, дето само гледа да се търкаля в калта и този, оранжевия. През това време излезе мъжа й, и ми заразказва докато се обуваше: - Правилно си дошла, той е дивичък. Не е мой, ама ще отида да го размотая. Те, едни познати взели два коня, да ги колят, ама като заколили единия, фризерите им се напълнили, та тоз го оставиха за друг път. Хубаво, ама Карчо се смили, че хубав кон, и им го купи. Сега е негов.
Качи се в колата човекът и тръгна. А аз останах потресена от всичкото мислене, дето ми се изсипа в главата, заедно с рязко прерязване на сърцето.
Първо, какво значи "да заколиш кон"! Самата дума е толкова грозна и зловеща. Как ще се изправиш пред един кон, пред едно от най-великолепните и могъщи създания, който е дори по-голям от теб, и ще му забиеш нож!!!! Колячи! Колко гнусно и страшно! Знаеш много добре, че не умира веднага! Какво му причинявате! И то заради едното ядене! А тези, колячите, дето ги споменаха, те са бели момчета на по трийсетина-четирийсет години, с къщи и семейства, благополучно живеещи от бизнес и туризъм! Гладни да не бяхте! Низвергнах ги автоматично. И представяте ли си, циганинът Карчо се смилил над коня и го откупил. Късметлия бил, миличкият ми слънчев лъч, късметлия... Какви неща правят хората... Сърцето ми не може да го понесе.
Това са срещите ми с коне, малко бегли, но пълни с много Обич. Когато човек опознае и признае величието на тези същества,в душата му ще стане светло, заклевам се!
С реверанс и усмивка, ваша Найс Вентура!
