Експреси, еспресо и мокри компреси в Италия ...откъс от "Пътевлудител 2.0"

А къде са вашите бордни карти?

Сам по себе си въпросът не е нищо особено, но когато ти го зададат на летището непосредствено пред гишето за чекиране на багаж и те погледнат втренчено, тогава от само себе си се налага изводът, че нещо не е наред.

Ами, ето ги!!! –отвърнах аз, взех от жена ми един найлонов плик и като същински тореадор размахах вместо червен плащ купчина листи във формат А4, които бяхме разпечатили  прилежно преди тръгването и чрез които удостоверявах, че аз, жена ми и първородният ми син сме не само  аз, жена ми и първородният ми син, но и притежаваме платени места за полет с известна самолетна лоу кост компания по маршрут София-Рим. 

Хладно учтивата служителка на аеропорта презрително разрови с лошо поддържания си маникюр тестето хартия и строго ни уведоми, че това, което носим са разпечатки на електронни билети за полет и нещо като удостоверение за правото ни да мъкнем през половината континент два препълнени куфара, но бордните карти се разпечатвали допълнително, а такива в книжната купчина нямало в наличност.

Ха!!! Ами сега???

Пред гишето за чекиране стана леко нервно, а жена ми и синът ми ме погледнаха с ОНЗИ поглед, който всеки специалист по погледите с поне двуседмичен трудов стаж би разчел непогрешимо като израз на обвинение или направо презрение. Почти усетих вибрацията на поредното възклицание от половинката ми  „Ооо, защо не се омъжих за Пища Хуфнагел, ами взех тоя Склерозатор”

А не може ли да ги разпечатам тук на летището? – делово предложих  изход от заплетената ситуация аз, но се оказа, че положението е твърде сложно, а гордиевият възел е абсолютно невъзможен за развързване, както се и очаква от един гордиев възел.

Принципно можело. 

Ето там на онова гише близо до изхода ще ви обслужат,  но ще ви струва 60 евро, но ако ви изглежда  скъпо, отидете до някой офис център в града – нахвърля един сценарий с възможности  представителката на летищните служби. 

60 евро!!! - извика някой. Може да съм бил аз, може да е била жена ми или случайно преминаващ пътник, но се сещам, че точно този вик и точно тази сума някак прокънтяха в ушите ми. Скъпо е разбира се. Че това са си почти 120 лева, обезпечатани с всички активи на банката...ужас!!! За три листа размер А4!!!

Избутахме куфарите обратно, отдалечихме се от мястото за чекиране и проведохме спешно  и извънредно заседание на семейния съвет.

На него единодушно беше предложено и гласувано с абсолютно мнозинство:

Първо да бъда признат за пълен идиот, затова че преди тръгването ни към София не съм разпечатал  бордните карти. 

Второ, след бурни дебати беше прието предложението ми да платя 60 евро и да се сдобием със заветните разпечатки. 

За протокола предложението на жена ми беше да се кача на колата и да тръгна из София, за да търся принтер по улиците. Категорично отказах. Синът ми гласува въздържал се.

Когато се наредих пред гишето, създадено за такива гламави пасажери като мен, имах усещането, че цялото летище ме гледа и ми се смее. Все едно, че на гърба ми беше залепен огромен стикер с надпис „Аз забравих да си разпечатам бордните карти и сега ще платя 60 евро, защото съм идиот на квадрат!!!”

С тъжно изражение връчих три банкноти по 20 евро и срещу тях ми дадоха три разпечатани листа,  изплюти от елементарен принтер и няма какво да ви лъжа, направо ми причерня. Какъв мечтан старт на поредния ми поход към Италия, нали.

Но какво тук значат някакви 60 евро, когато само след час и половина ще бъда в любимия ми Рим – мислех си аз, но както винаги се оказа, че злите сили пак са ми подготвили пълна програма, за да не ми бъде скучно.

Уважаеми пасажери, заради натоварения трафик над Европа, полетът ще закъснее с 40 мин - милото уточнение ни беше съобщено по радиоуредбата вече вътре в самолета и още тогава някакси усетих, че приключенията тепърва предстоят.

Е, все пак излетяхме. А за приключенията се оказа, че изобщо не съм се лъгал.                                                                                     

                                                                                       -2-

Признавам си, че ми беше трудно да контролирам еуфорията си. Отново щях да бъда в Рим. Нямаше как да не се радвам, при условие, че последното ми стъпване във Вечния град беше през вече толкова далечната 2009 год. Този път пътешествието ни включваше посещение на град Фабриано някъде край Анкона, при това навръх градския празник, после турне до Флоренция и накрая три дни в Рим. Как да не се радва човек. Как да не презре загубата на 60 евро...60 евро???  Ужас, че това са 120 лв!!!

Кацнахме на летище „Фиумичино” и делово тръгнахме към лентата, по която трябваше да се появят куфарите ни. Мдааа...ленти много, куфари никакви.

Лутахме се все по-безпомощно и неусетно към нас се присъедини някакъв приказлив пенсионер. Заедно с него напразно дирехме багажа си. Неспирно дърдорещият клиент на неизвестен пенсионен фонд постоянно ми задаваше въпроси, на които аз нямах никакви отговори. Докато ме заливаше този водопад от думи, проумях, че нашите куфари  и ние сме ужасно отдалечени едни от други. Нямах вече никаква представа къде и кога ще ни се пресекат пътищата.

Най-накрая помощта се появи от най-неочаквано място. Жена ми по някакъв странен начин откри на коя лента би трябвало да се появят куфарите ни. Да и се не надяваш, но точно тя разчете на едно информационно табло къде ще бъде изплют багажът от нашия полет.

Оказа се, че ще чакаме багажите зедно с няколкостотин туристи от Саудитска Арабия.

Час по-късно още се блъскахме и бутахме с огромна тълпа пасажери край въртящите се ленти. Край мен минаваха какви ли не форми на багаж, но нашите куфари бяха се изпарили. Край мен нацупена блондинка завика на своя приятел „Стефане, нали ще познаеш моя куфар. Кафяв „Самсонайт” със син кант, да не го объркаш „Самсонайт” е. Чу, ли Стефанееее!!!

Удостоеният с високата чест да чака куфар с кретенски цветове Стефан почти изкозирува и увери блондинката, че няма да обърка багажа за нищо на света. То, воистина как да объркаш кафяв куфар със син кант. Тия дизайнери в „Самсонайт” съвсем са изтрещели.

Слава богу. По някое време нашите очукани и евтини куфари от прочутия бранд „Неизвестен извършител”, гарнирани с неопределени окраски се появиха. Грабнах ги и забързахме към изхода, който отвеждаше към влаковия перон. Зер на летище „Фиумичино” хората са измислили как да направят връзка с железница, която да отведе тоя народ до Рим. По програма трябваше да хванем влак и 40 мин. по-късно да сме на централната римска гара „Термини” , откъдето да хванем друг влак към Фабриано и ...

Но, едно човек планира, съдбата друго му избира. Заради късно появилите се куфари бяхме изтървали първата удобна връзка и графикът на пътешествието ни трябваше да се пренареди.

Купихме си билети за следващия влак, пийнахме по едно кафе и си взехме някакви клисави пици, към тях добавихме ронещи се сладкиши / Боже мой, на всички европейски жп гари храната е пълна отврат/ и по някое време се качихме в пристигналата композиция. 

За пръв път щях да бъда клиент на италианските железници. А като се сетя, че в недалечното минало моите жепейски приключения из Европа бяха повече от кошмарни, изпитах леко напрежение.

След 40 мин. пътуване стигнахме до гара Термини. Като ви казвам, че е огромна, умножете по три представата си за огромна и ще получите точно този краен резултат за огромност.  Ооооооогромна е.

Колко перона има ,колко коловози са се опънали там, мисля да не ви описвам, защото това няма никакво значение. Доверете ми се, че е огромна, внушителна и не си губете времето да проверявате.

Естествено вече бяхме изтървали връзката за Фабриано, така че имахме около 3 часа време. Първо чинно си купихме билети. Служителят на италианските железници чу, че говорим на някакъв странен за него език и ни пита откъде сме. Обясних му, че сме от България и той тогава започна да ни говори на руски език. За малко да проявя нетактичност и да почна да му обяснявам, че у нас руският език не е официален език.  Извън леко настъпаното ми чувство за патриотизъм, най-важното беше това, че чрез някаква смесица от английски и руски се разбрахме повече от прилично. Човекът ни обясни, че нашият влак тръгва в 18.20 часа към Анкона, преминавайки през нашата цел на пътуването Фабриано, посъветва ни да си оставим куфарите в багажното отделение и да се позабавляваме наоколо.

Така и направихме. Оставих двата куфара на съхранение и предложих на фамилията да се поразтъпчем малко из Рим.

И изскочихме извън гара „Термини” и ...на лицето ми грейна такава глупашки щастлива усмивка, че...

Тате, тате. Гладен съм, да влезем в „Макдоналдс”, а? – рече синът ми, а аз презрително изсумтях. 

Обясних му, че е върховна идиотщина да пристигнеш в Италия, страна с невероятно вкусна кухня и да пожелаеш да се забиеш в царството на полуфабрикатите , но първородният беше непреклонен. Ееее, значи, на мен се е метнал такъв пусти инат.

Както и да е, влязохме в някаква хамбургерница на „Макдоналдс” и набързо хапнахме. Минаха двайсет минути.

После от гарата тръгнахме към пиаца „Република”, след това по виа „Национале”, а жена ми започна да ахка и да охка пред витрините на магазините, след това наперено се запътихме към форум „Империале”, а аз пък снимах като бесен, докато жена ми охкаше незнайно поради каква причина. Така поне излетяха 45 мин. за разстояние, което лично аз мога да мина за около 15 мин. делови ход.

Иначе казано минахме на една пресечка от операта, покрай един от театрите, покрай доста административни сгради и най-сетне стигнахме до началото на форума. Държах да покажа на сина ни Виктор колоната на император Траян, където преди шест години бях хвърлил пъпа му.

Стигнахме там и ги запознах. Колона, това е синът ми Виктор. Вики, това е колоната на император Траян. Тук почива пъпа ти, насред форума на този велик римски владетел.

Но нали в далечината вече се мяркаше Колизеума и първородният пожела да го види, а жена ми незнайно защо реши да му угоди и ...накратко избухна кратък семеен скандал. Казах на половинката и на сина, че влакът тръгва след около 40 мин и трябва да се върнем, затова призовах към разум и наредих да тръгваме към гарата, а жена ми изохка.

Тук някъде разбрах защо половинката ми все по-често стене. Високите токове се оказаха истински проблем за скоростното ни придвижване.

Минутите летяха, а ние пъплехме и пълзяхме.

Махнах на едно такси с молба да ни закара до гарата, шофьорът презрително ни каза ,че гарата е прекалено близо, за да ни качва в колата си.

И айде отново запълзяхме. А жена ми охкаше. 

Тъй като  и пълзенето е форма на движение, някак наближихме гарата. Дадох напътствия на фамилията да ме чака, докато взема куфарите. Запрепусках към багажното отделение / дори не съм  подозирал колко пъти ще повтарям това упражнение с препускането/  и....мамма миа. Имах чувството, че гражданите от цялата област Лацио бяха дошли да си взимат или оставят куфарите. Беше нещо като световен конгрес на производители и ползватели на куфари. Минутите до тръгването на нашия влак ставаха критично малко, а хората на опашката пред мен бяха отчайващо много. Припотих се, но тръснах глава и си казах, че няма да се предам като един истински римски легионер.

И когато оставаха не повече от седем осем минути до тръгването на влака ни, успях да си получа багажа. Хукнах към жена ми и сина ми. Те гледаха уплашено тук към часовника ту към мен. А аз, а аз се защурах като нестинарка, която е била покосена внезапно от стомашно-чревен вирус. Може да са били двама или трима, а защо не и десетина души, които питах трескаво...Къде се намира този перон? 

Повечето взимаха билетите ми, сричаха ги, гледаха ги, обръщаха ги, пипаха ги, слава богу не ги пробваха със зъби, за да установят дали са фалшиви, но никой не ми даде отговор. Затова издадох заповед

Бягайте!!!

И пътниците на римската гара Термини сигурно дълго време са разказвали за чудната гледка, която се разкри пред очите им.

Висок, прегърбен мъж с вид и походка на сивокоса камила препуска с два големи куфара в ръце. Търкаля ги, бута ги, блъска ги, вдига ги и препуска по стълбите...надолу и после нагоре. Надолу и после нагоре, а след него с различно темпо и скорост бягат зеленоок миньон в черна строга рокля и високи токчета, плюс слабичък тийнейджър с някакви торбички в ръце. И така надолу и после нагоре по стълбите, нагоре към второ ниво и надолу към първо ниво. А минутите, какво говоря...секундите се топяха и оставаше вероятно не повече от 1 минута до тръгването на влага. Тук някъде жена ми спря  и каза:

Ох, спри се, няма смисъл. Ох, за трети път минаваме по тези стълби. Въртим се в кръг.  Оооохххх, качваме се на второ ниво и слизаме на първо, а ти дори не знаеш къде е нашият влак!!!

Спрях, изпсувах, посегнах да изритам единия куфар и ...някакъв глас на разума ми извика в ухото, че в този куфар е може би голямата картина с морски пейзаж, която носехме за подарък на сестрата на жена ми, плюс шишето с ракията за италианския зет, което го прати тъста ми...и кракът ми, изпънат за мощен шут...застина във въздуха , а аз...аз рухнах.

Отпуснах куфарите, седнах върху единия и почти щях да се разплача от безсилие. Да бе, да. Горчиви мъжки сълзи и подходяща драматична музика за фон. Такъв лукс имат само героите във филмите, а  аз имах жена и син, които чакаха да взема бързо решение, а не де рева с глас над багажа. 

Станах, помъкнах куфарите и наредих да ме следват. Аз глава на семейство ли съм или лукова глава.

Върнах се до гишето с гаровия служител полиглот. Заговорих му пак на английско –руски микс от думи и му обясних трагичното ни положение. Изповядах му се, че влакът е заминал без нас и го попитах срамежливо, дали е възможно да смени билетите ни...всъщност очаквах да ни дарят с килограм презрение и да ни продадат нови билети, но добрият сеньор вежливо ни обясни, че ще смени билетите ни за друг час. Ако нямаше дебело, защитно стъкло между нас, щях да го разцелувам, когато чух как ни казва на странен руски език  да не се безпокоим и следващия път да внимаваме.

Внимание е моят псевдоним. Строго наредих на домочадието да не се отделя от мен, след това закрачих в свирепо настроение към онзи перон, който щеше да приеме влака за Фабриано след около три часа. Попитах на информация къде да застанем, оттам ни указаха посоката и мястото, аз тръгнах натам, следван от съпруга и син по един брой и...

...Край. Няма да мърдаме оттук, докато не дойде влакът – казах строго на фамилията си и седнах върху единия от куфарите.

Няма да ви лъжа ,че времето измина неусетно. Усетихме всяка минута от тези часове, защото просто стояхме на перона, край нас минаваха влакове и хора и...сигурно оставаха не повече от 15 мин до тръгването на влака, който чакахме, но...

...такъв влак нямаше и нямаше. Ами сега...

Няма как да сме го изтървали. Висяхме на този перон три часа, а нито за миг не беше се мяркало превозно средство, които да има намерение да пътува към крайната точка от нашия маршрут.

Жена ми явно влезе във фаза „пред разплакване” нацупи сочните си устни и с треперещ глас ми предложи да търсим хотел в Рим, за да има все пак къде да спим, защото нямала намерение да прекара нощта като клошар на перона и да спи с грим. Направо ми идеше да и кажа, че клошарите си спят по правило гримирани, ама ..нейсе. Синът ме първо се смееше, ама после уплашено млъкна.

Аз с някакви почти изпарили се остатъци от авторитета си на глава на семейство се запътих към  информационния пункт в дъното на гарата, за да ги попитам „Какво по дяволите става тук? И защо на перона, на който ВИЕ, да ВИЕ, ми казахте да чакаме, не идва никакъв влак за Анкона” Пътьом обаче зърнах красива девойка в железничарска униформа...айде, сега не ме питайте откъде съм разбрал, че красавицата е служител на италианските железници, защото дори да беше от селскостопанската авиация, нещо ме накара да я попитам.

Спрях сеньоритата,  втренчих в нея безумен поглед и с отвратително произношение я попитах дали би могла да ми покаже къде точно мога да се кача на влака за Фабриано, туй де ...за Анкона.

Тя взе билета, погледна го, усмихна ми се и ми посочи с ръка...Вижте, на всеки мъж му е хубаво и приятно да си говори с непозната красива жена, ама на мен не само че не ми стана хубаво, а дори се почувствах ужасно. Причината беше съвсем проста. Хубавата бамбина ми сочеше съвсем различен перон от този, на който ние стояхме като разпрегнат керван вече три часа.

Хукнах на бегом към жена ми и сина ми. Трескаво награбих куфарите и две три торби, после само им изкрещях...”Бягайте”

Бягайте, да бягаме...влакът за Анкона тръгва след осем минути – това им изкрещях  и стана страшно.

За толкова много години брачен живот бях вече проумял, че жена ми ненавижда бягането повече дори, отколкото го е ненавиждал  Уинстън Чърчил и затова ми беше повече от ясно, че като я карам да спринтира за втори път в рамките на един ден, това ще ми донесе доста проблеми за няколко години напред.  Но в интерес на истината половинката ми хукна като газела върху високите си токчета. Умее ги тя тия неща. Неслучайно преди време изкачи на високи токове скалите до Асеновата крепост в Родопите.

 И бягахме, бягахме, бягахме и в края на поредицата от коловози на гара „Термини” видяхме нещо като странично продължение и там изникна някакъв нов перон и хукнахме по него  като обезумели и влетяхме във влака. След секунди той тръгна. Слава Богу, нямаше да спим на гарата в Рим и жена ми щеше да има къде да си почисти грима.

Трийсетина минути по-късно, когато вече дишането ми се нормализира, а жена ми отново започна да говори с мен, аз пак започнах да се притеснявам. 

Преди да тръгнем от България сестрата на половинката ми ни обясни, че влаковата композиция до Анкона обикновено се състои от по-стар модел вагони, затова дръжките на вратите им се отваряли сложно и трудно. Понякога някои пътници не можели да ги отворят и по този начин пропускали своите гари...незнайно защо се сетих за тия заръки на балдъзата и споделих притесненията си с жена ми, а тя вместо да ме успокои и да ми каже „Вярвам в тебе смели и умни, мой съпруже” изпадна в пристъп на паника и настоя да видя как се отварят тия пусти врати.

...а скоро щеше да дойде моментът да слизаме. Срам не срам, доближих един младеж, който втренчено ровичкаше нещо из таблета си и го заговорих. Обясних му, че за първи път пътувам с италианските железници и му споделих, че сестрата на жена ми ме е предупредила, че вратите на вагоните се отварят много сложно и затова дали би бил любезен да ми покаже по какъв начин да ги отворя...

Момъкът се опули и леко се напрегна, после ме попита „А откъде сте вие?” и аз срамежливо му казах, че ида от България...

Честно казано, от реакцията на моя събеседник останах с впечатление, че той вече е убеден, че в България нямаме влакове в движение и че аз лично съм завършен кретен, но не ми каза нищо такова, дори напротив...излезе с мен до вратата в края на вагона, обясни ми как се завърта надолу и след това добави, че след десетина минути ще слезе и ще ми покаже нагледно упражнението „Ръчно отваряне на врата на вагон в италиански влак”

И наистина, десетина минути по-късно ме повика, аз го придружих, човекът отвори вратата, показа ми как стана, добави едно „вижте колко е лесно, не се притеснявайте”, пожела ми хубава вечер и се изгуби някъде в октомврийския мрак...

Мда...сигурен съм, че по време на вечеря някъде в някакво италианско градче и до днес едно семейство  разисква около трапезата дали не е прекалено опасно несертифицирни идиоти като онзи сивокосия  малоумник от България да пътуват сами из влаковете в Италия.

А аз с чисто научна цел, не заради друго, на няколко поредни гари  ходех, отварях и затварях вратата и може да се каже, че спокойно можех да превърна вече това в своя професия. А семейството ми стоеше някъде из вагоните и се чудеше къде ли съм.

Когато влакът спря на гара Фабриано, посегнах към дръжката на вратата и ...ами, тя не се отвори. В един ужасен момент си представих как вече се отправяме окончателно към нищото и никога няма да стигнем до края на тази част на пътешествието си, но...вратата изщрака и ние излетяхме от влака като рояк пчели. Осем  часа по-късно се появихме във Фабриано, където на пустата гара ни чакаше делегация от четирима души. Градският празник беше свършил, резервацията в ресторанта , където бяха подготвили малко тържество по случай нашето идване, беше отменена, но на кой му пукаше. Нали най –сетне стигнахме.

И след това хвърлихме багажа в автомобила на нашите посрещачи, минахме транзит през градчето и и потънахме в уютния дом на балдъзата и италианския баджанак, защото трябваше да съберем сили. На другия ден се задаваше ново пътешествие. 

                                                                         -3-

          Турне из Тоскана или туристически многобой из Флоренция

Убедихме нашите домакини, че е изключително важно да отидем до Флоренция. Италианският баджо като разбра ,че искаме да бием път чак до града на Медичите, ни погледна със съжаление, а ние като разбрахме, че той дори не е ходил там, го изгледахме с два пъти по-голямо съжаление.

Но Емануеле с удоволствие се зае да организира нашия нов поход.

Сутринта не ни събуди петел, а куче. По-точно кучета. В стаята ни нахлу ритрийвърът Макси, а появата му леко ме напрегна. След като ми изблиза ръцете и краката с огромния си грапав език, установи, че долу горе имам приемлив вкус и отложи изяждането ми за по-късно и се отдалечи с достойнство.

Вън ни очакваха два автомобила, а риска да пътува с такова плямпало като мен пое невиният инженер на климатични системи и инсталации Даниеле.

Тук спокойно можете да прескочите тези подробности, защото смятам да ви споделя, че областта Марки, на която Анкона е административен център е твърде интересно местенце.  Защо Марки ли? Защото наблизо е планината Маркеджано.

И тъй пътувахме си в колата, аз цъках с език по посока на красивите крайпътни пейзажи, а от радиото се лееше ту напевен речитатив на някой водещ или мелодични песни на някоя местна рок или поп звезда. И изведнъж...

Туй песен на Васко Роси ли е? – попитах аз, а Даниеле щеше да изгуби контрол върху волана от изненада.

Си! – отговои той и изрази учудването си, че знам за съществуването на този техен изпълнител със звезден статут. 

Знам го я.

Знаех го, защото Емануеле ме беше предупредил, че Ерос Рамацоти е най-малкото, с която може да се похвали италианската поп музика и ми беше препоръчал да се образовам и ми беше дал няколко мегабайта с песни на различни гъдулари, гайдари, тъпанари и свирци, туй де...на певци, певици, групи и хорове. Не, музика на италиански хорове не ми даде, пък аз и не исках.

От областта Марки нахлухме неусетно в Умбрия и Даниеле ми каза, че някъде там в далечината е регионалната столица Перуджа. Там се намирал много хубав университет и...

Ъъъъ...скузате ми, ама туй отпред какво е? – посочих аз с пръст някакъв комплекс от странно начупени сгради и прекъснах аз моят чичероне, демек екскурзовод. Човекът се сепна, но бързо се овладя и ми отговори.

Това е МОЛ.

Пък аз му заръчах.

На връщане непременно ще спрем тук, нали? 

И Даниеле кимна мълчаливо.

Предлагам ви отново да прелистим следващите страници от историята и да се озовем в следващата област по пътя ни. Тоскана.

Колко е красива тази област наистина. Всичките тези охкания, ахкания и телешки възторзи по филми, книги и спомени на лели и чичовци са съвсем основателни.

Ще ви разкажа с какво я свързвам. Един завой по пътя ни. Обвит с мъгла. И изведнъж изникна една голяма каменна къща с много цветя под прозорците. Каменни стени и цветя. Това е моят спомен за Тоскана.

Ами, че то по цяла Италия има каменни къщи с цветя – ще възкликне някой печен пътешественик.

Я ,изчезвай от тук, бе!!! – ще му кажа аз. Това си е моят спомен.

И ето я Флоренция.

Първото, което ни впечатли беше...съдът. Да бе, градския съд. Сещам се как едно време в Рим жена ми видя сградата на тамошния съд и каза „Брей, толкова е красиво, че с кеф да те осъдят” Глупости, хич не искам да влизам в нито един съд, за да ме съдят, но и във Флоренция този храм на правото беше впечатляващ. Доста ултрамодерен, но впечатляващ.

След като загубихме известно време за лутане, за да намерим място за паркиране, Даниеле и Еменуеле избраха правилната стратегия. Гмурнахме се в подземня етаж на някакъв частен дом, където имаше паркоместа за почасово паркиране, оставихме автомобилния си керван и ето ни по улиците на този велик град Фирензе, Флоренция по нашему.

Сега да се разберем. Едно е да четете спиращия дъха трилър на Дан Браун и друго е да сричате хрониките на моите безмислени разходки. Хич не мисля и да ви лъжа, че с мен ще ви е по-интересно.

Но на мен, да знаете, ми беше много хубаво.

Нямам представа по коя улица тръгнахме към историческото ядро на древния град, но сградите бяха много красиви.  И защраках така нахъсано с фотоапарата, че можех да победя поне десетина души японци в импровизирано състезание по нахъсано щракане с фотоапарат. Хм, нещо почна да премигва машинката.

Явно заради неписания закон за късмета на начинаещия бяхме улучили правилна улица, защото след около 700-800 метра пред вратите на старите сгради започнахме да виждаме опашки от хора. Това бяха различни галерии, посветени на различни видове изкуства и тълпите пред тях бяха от ценители на точно тези видове изкуства. Ами, отминахме ги. Ние по-долу от галерия Уфици не падаме. Само че като видях през едни огради от ковано желязо някаква прекрасна градина и щях да падна...опрях се до оградата и направих набързо около двеста триста снимки. Ами, не е лошо да открадна няколко идеи за озеленяване на южната ни тераса на апартамента в Бургас, нали.

Това ли е? – побутнах аз жена ми и посочих в дъното на улицата някаква огромна сграда.

Май е това- отвърна ми тя с блеснал поглед.

Дуомо, бе. Катедралата Дуомо във Флоренция.

Щом стъпих на площада пред нея и се загубихме в хилядната тълпа. Имах чувството, че в това вавилонско стълпотворение няма непредставена националност. Всички бяхме там. Дори и ние от Бургас. С извинение, пак  защраках като пощръклял с фотоапарата.

Гледах катедралата, гледах я, пък ми стана едно такова нищожно. Гледах съседния баптистетрий, зверих се пред изящно оформените бронзови „разкази в картинки” поставени върху дървените му порти и ми стана още по-нищожно.  Разбира се, това не бяха разкази в картинки, а библейски истории, разказани от ръцете на невероятен художник и суклптор. Иди и виж, читателю. Иди и виж. Няма да съжаляваш.

Защо се чувствах нищожно ли? Защото не разбирах как човек може да създаде такива красоти. Като съдех по себе си...трудно. Много трудно. Невъзможно дори. 

Но точно в този ден Дуомо не работеше за посетители. Затова малко по-късно се качихме на върха на камбанарията "Санта Мария Дел Кроче" / Проектирана е от Джото-  образова ме жена ми/ по безброй вити стълби и от върха видяхме такава красота, че...

Разберете. Флоренция е невероятно красиво творение на човек. Град, който е показал, че ако един умен управник, а всичките управници от династията Медичи изглежда са били такива, инвестира богатството си в привличане на хора на науката и изкуството, то парите му ще бъдат умножени, а градът ще стане за пример на всички останали.

Също като нашата образователна реформа,, която също е посветена на ума и разума, нали. Ама, нашата прогонва умните хора от България, пък във Флоренция са ги привличали. Не ми се говори за това. На всичкото отгоре Флоренция никога не е печелила през средните векове титлата „Най-добър град за живеене“, но няма сведения това да е комплексирало местната градска управа.

Естествено в галерия „Уфици” нямаше как да влезем. Нямахме никакво време. Пробягахме набързо през площада, където стоеше с цялата тежест на своето исторически доказано величие Козимо Медичи, поахкахме и поохкахме пред скулптората шедьовър  Давид на Микеланджело и...

Сложете червена точка, де.

Навсякъде около нас статуите на герои и героини бяха показани толкова натуралистично, че гората от женски гърди и мъжки фалоси беше малко стряскаща, колкото и комплексарско да ви звучи..  Пък и то, ако трябва да бъдем точни, няма как човек да се снима пред  статуята на Давид, без на снимката да се види, ами ...онова на Давид. Но пък статуите бяха като живи. Уф, добре че не бяха живи. Не съм хомофоб, но не бих искал да се снимам под гол мъж за нищо на света.  Тук е времето да ви направя едно признание. В епохата, когато бях юноша бледен и кльощав, мечтаех да имам тяло като на Давид на Микеланджело. Само на къдрици го докарах за кратък период от време. А и никой никога не пожела да се снима до мен.

Флорентинското ни турне после включи припкане по понте Векио, стария мост с магазинчетата си, провесили се над  ленивите талази  на река Арно от векове.

А в края на моста ни чакаше дегустация на сладолед.  Радващо голяма фуния сладолед от някаква старинна джелатерия. С прекрасен вкус, мирис, цвят, форма и прочие.  

Няма как да се разгледа Флоренция за 6 часа. За това време човек може само да каже „Бях във Флоренция, за да разбера единствено, че ще се върна пак”

И автомобилният ни керван тръгна отново към Фабриано.

Пътьом наистина се отбихме в онзи МОЛ край Перуджа и набързо инвестирахме малко пари в подкрепа на местните производители на дрехи. Що се отнася до самата постройка...тя приличаше на някакво съвременна реплика на старовремските тържища...Много, много магазини на един или два етажа и много много алеи или улици между тях, с много, много клиенти. 

Сигурно ще кажете за какво толкова пъти ви споменавам Фабриано. С какво толкова е интересно това градче. Може би с това, че в него е разположена фабриката, в която се произвежда хартията за парите на много държави по света.  Хартията за еврото, например.

В недалечното минало тук са работели на пълна мощност фабрики от типа на „Аристон” , но сега производствата са закрити, а бившите работници още получават обезщетения.

Кое е още впечатляващото...не е само катедралата в центъра на града или каменните жилищни сгради.  Преди години отпадните води от преработката на хартия замърсили толкова много реката, която преминава през града, че местната управа била принудена да отдели пари от бюджета, за да покрие с нещо като бетонен капак коритото на реката. 

В наши дни явно екологичните изисквания са взели връх и реката вече е чиста, затова на отделни места из града бетонното покривало вече е демонтирано.

А иначе както и сами можете да се досетите, местната катедрала е красива, площадът пред нея също. Има и едни живописен пазар, който в определен ден от седмицата се изпълва с търговци и клиенти от целия регион. Поне това разбрах от обясненията на нашия зет, италианец.

Вървяхме цялата група из притихналите нощни улици и в някаква пресечка видях един стар автомобил. „Фиат“, по-скоро фиатче от онези най-малките. Чинкуеченто ли им казваха?

Емануеле го посочи и каза „Знаете ли, след Втората световна война това е било семеен автомобил“.

Семеен? Автомобил? На мен лично ми приличаше на нещо с големината на среден по размери фотьойл, ама какво ли разбирам аз от автомобили. Нищо, че по документи и по шофьорска книжка съм професионален шофьор с категория „С“.

На другия ден се сбогувахме с Фабриано

Отново се доверихме на италианските железници и аз пак имах възможността да се блещя и кокоря през добре измитите прозорци на вагона към живописните картини по пътя. Минавахме край малки и големи селца, градове, лозя, ниви, хълмове, реки и всичко изглеждаше добре подредено и поддържано.

А влакът се пълнеше ли, пълнеше с хора. Имах усещането, че е бяхме се качили на единственото възможно средство за транспорт в тази част на Италия. Честно казано, вагоните бяха претъпкани.

До нас седна един монах. Нямах понятие дали е бенедиктинец, францисканец, йезуит или член на който и да е орден, но усетих една такава миризма на пастърма, която е била изложена на пряка слънчева светлина и топлина повече от необходимото. Светиня му беше наистина едър и след няколко гари телесният му аромат изпълни ноздрите ми до откат. Насълзиха ми се очите.

Гледах босите и мръсни нозе на монаха, пъхнати в кожени сандали и се опитвах да вдишвам и издишвам по-така …смирено. Осъзнавах ,че мислите ми са нечестиви и обидни за човека, но какво да се прави. Той си ухаеше на развалена пастърма и това си е.

А на мен ми ставаше все по-усилно и …с извинение, все повече ми се ходеше по-малка нужда. В някакъв момент вече красотите на Италия, които се виждаха през прозореца, ми станаха малко безразлични. От една страна се задушавах, а от друга …ами с риск да се повторя, имах голяма нужда от това да отида някъде по малка нужда.

По някое време стигнахме Рим. Стигнахме навреме и по разписание. Претъпканият влак спря на мястото си на гара Термини и ние се изсипахме с всичките пътници на перона. Не ме бива с преброяването на дивите зайци, но ми се стори че бяхме поне десет хиляди души в тоя влак. Шегувам се, де.

Само че с моята ставаща все по-голяма малка нужда нямаше никакъв майтап. Препусках с двата куфара и още три четири торби в ръцете, жена ми и първородният ми син търчаха след мен, но…в един момент разбрах, че трябва да взема непопулярни решения.

„Оставям ви тук. Чакайте ме. Ще се върна за вас, но сега трябва да намеря тоалетна!!!“ Казах това със строг и нетърпящ възражение и обсъждания глас, зарязах дезориентираната ми съпруга и невръстния ми син и …ами хукнах.

Бягах  и краят на перона не се виждаше. Бягах  все по-бързо бягах и сигурно всички пътници на гарата са се чудили какъв е тоя облещен тип, който видимо не тича след някой тръгващ влак, ами топурка наникъде. Айде, сега. Те да не искат да провеся през врата си табела с текст “Пикае ми се“.

И накрая с бурен финален спринт се устремих към някакви стълби, над които имаше стрелка с надпис WC. Влетях вътре, но баш на финала се оказа, че мога да стигна до крайната си цел само срещу едно евро, което трябва да пъхна в тесен процеп, а на мен ръцете ми трепереха ,бъбреците ми пулсираха, а джобовете на тесния ми панталон не позволяваха бърз достъп до монетите. И пред виделите какво ли не очи на ползвателите на тоалетната се разрази един трагичен етюд. Имах усещането, че времето спря или че поне всичко се случва на забавен каданс. Някак бръкнах в джоба си, незнайно как и незнайно кога изкарах една монета и колкото и да не е за вярване, не можах да я вкарам от първи път в процепа. Когато това се случи, влязох и…

…уважаеми съдебни заседатели. Казвам го в моя защита и ви моля да вземете под внимание тези обстоятелства. Всички писоари и всички кабини бяха заети. А аз? Какво можех да направя аз?

Започнах ентусиазирано да потропвам с нозе в нещо средно между дагестанска лезгинка, украински казачок, българска ръченица, стъпките на Зорба Гърка, ритуален танц на племето зулу  и етюд от балетната постановка  „Гаяне“ на Арам Хачатурян. После някаква врата се отвори, аз се изстрелях натам и ръцете ми още повече трепереха….

Пет минути по-късно пред умивалниците в тоалетната на гара Термини ползвателите на услугата „писоар“ и „кабинка“ за 1 евро видяха как мъж с безумно изражение и един мокър крачол пълни шепи вода от чешмата и мокри другия си крачол. Не ме питайте защо. Няма да ви кажа. Въобразявах си, че тъй оплискан с вода ще изглеждам пред хилядите пътници на гарата като оплискан с вода, а не като човек с един опикан крачол. Десен крачол, за протокола. Един вид опитах се да действам като истински джентълмен в трудна ситуация, тоест да запазя присъствие на духа.

Тръгнах с влачещи се нозе и по нищо не личеше, че аз съм същият онзи мъж, който преди десетина минути спринтираше из гарата с безумен поглед. Видях в далечината жена ми и сина ми. Допълзях някак до тях,  а моята съпруга с кикот ме пита „Ти да не се напика“

Умрях от срам, но и казах ,че съм се опръскал с вода. Само че не намерих с думи да разясня как  водните пръски са направили така, че телефонът ми се е измокрил и …Освен съмнително мокрите крачоли се оказа, че съм горд притежател на наводнен мобилен телефон, който просто не работи. Опикан мобилен телефон, ако трябва да бъдем екзактни, както би казал Лютви Местан.

В метрото ме гледаха странно. Тия италианци какво бе, не са ли виждали мъж с два напръскани с вода крачоли?

По централната улица „Форум империале“ хилядите туристи гледаха с еднакъв интерес ту към останките от Римската империя ту към моите два крачола. Мда…не бих се учудил, ако след време двата ми опикани, туй де…напръскани с вода крачоли се появят в някой туристически справочник.

Намерихме хотела си, който беше близо до Торо ди Конте, римска забележителност, стояща в съседство с Форума или по-точно с онази част от Форума, построена от император Август. 

Хотелът беше прекрасен / жена ми го избра/, рецепционистът усмихнат и вежлив. Когато видя крачолите му, за момент усмивката му се разколеба дали да не премине в ужасена гримаса, но момъкът издържа на изпитанието, а и аз бях толкова любезен. Направо на върха на езика му беше да каже „Сеньор Опиканезе, вашата стая е по този коридор“

Добрахме се до стаята, където с лъвски скок скочих в банята. 

Още съм там. Още съм там. Още съм там.

Хотелът ни всъщност се състоеше от няколко напълно ремонтирани и обновени стаи на последния етаж на жилищна кооперация. Гледката от нашия прозорец беше спираща дъха. Гледката от покрива беше…хора, това е Рим. Каква може да е друга гледката, освен изумителна.

Пременен и наконтен със светлосиньо ленено сако, с дънков панталон и леки обувки, ободрен и готов за пътешествие излязох навън и Вечният град ме грабна и аз се изгубих в него.

Всъщност, няма как да се загубя из центъра на Рим. Познавам го добре и не ми се налага да се движа с тълпите от едно до друго известно място. Движа се без карта по преки пътища и не ми се налага да се боря всеки свободен сантиметър пространство с туристите.

Обиколихме, обиколихме, денят се изниза и …колкото и да бяхме уморени, със сина ми излязохме на лов за нощни снимки.

Препоръчвам ви да се разходите из нощния Рим. Тогава, когато тълпите са се прибрали по хотелите и по ресторантите. Тогава улиците и стените на къщите шепнат достатъчно ясно различни истории от изминали векове. Тогава имате чувството, че този невероятен град споделя тайните си лично с вас. Нощният Рим. Прекрасен е. Колизеума, Форума, пиаца „Венеция“, виа дел Корсо, Пантеона, Пиаца Навона, фонтан Ди Треви, испанските стълби, пиаца дел Пополо, мостовете над река Тибър, Трастевере, крепостта Сант Анджело, базиликата „Свети Петър“, Ватикана, ако имате сили…обиколете този град през нощта. Няма да съжалявате и ще си спомняте гледките до сетния си дъх.

На другия ден най-после проникнахме в Колизеума. След толкова неуспешни опити през годините фамилията ни най-после превзе и тази забележителност. Предпочитам да не ви разказвам за онова, което изпитах. Просто ви пожелавам вие лично да го усетите. Иначе е безсмислено. Направих сигурно осемстотин  снимки на различните му нива, но смятам да спра дотук.

Ще ви споделя нещо друго.

Няколко пъти през годините бях преминавал покрай меркатото, т.е пазара на император Траян. С този владетел имаме някаква особена връзка, защото както вече съм имал възможността да ви споделя  в моя „Пътевлудител“, бях хвърлил пъпа на сина ми край колоната, която владетелят оставил като знак за своя военен триумф в Тракия и в Дакия. Кажи речи бях единственият посетител на тази старина. Разхождах се по различните и нива, стъпвах по древните и каменни улици и се опитвах да си представя как тук е кипял живот, как в тези огромни каменни помещения се е вихрела търговия. Всъщност и днес в отечеството любезно нямаме такъв пазар.

В една част от тази старина видях огромен мраморен отломък. Кажи речи колкото половината ми тяло. Оказа се, че това било частица от пръста на крака на мраморна статуя, която в някаква епоха стояла точно в тази част на римския Форум. Ами, то излиза, че статуята е била висока има няма десетина метра!!! Пак се почувствах като микроб.

После излязох от меркатото и римските ми скиталчества продължиха. 

Сещам се, че докато обикаляхме по уличките край италианския парламент, попаднахме на някакво малко ателие. В него беловлас шивач със сако и светлосиня риза шиеше…ризи. Светлосини и бели. Бяха натрупани край него и зад него. Платове само в два цвята. Ризи само в два цвята. Гледах го през витрината и си мислех, че сигурно е много добър в това, което прави. Изпитах уважение към този майстор на белите и светлосините ризи. 

Жена ми прошепна. „Сигурно сенаторите от парламента си купуват ризи от него“

Е, тук вече изпитах притеснение. Ами ако стария сеньор види, че го зяпам през витрината и вземе, че ме покани вътре. Сигурно няма да ми стигнат парите и за едно копче, камо ли за риза? Тръгнах си срамежливо, но отнесох този момент със себе си.

Също като онзи момент, когато синът ни заяви, че иска да яде пържени картофи, а аз го смъмрих, че такова нещо в Рим е обидно да поръчаш. Също като в онази вечер, когато отидохме до някакъв неаполитански ресторант, точно така неаполитански ресторант в италианската столица и храната беше чудесна.

Ще ви споделя и онова приятно усещане да се разхождам от Кампо ди Фиоре, т.е пазара на подправките през произволно избран маршрут чак до пиаца дел Пополо. И да похваля жена ми, че тя не се измори.

Дано не ви досадя, но ще ви кажа и за онзи възрастен костюмиран господин, с когото се срещнахме два пъти пред вратата на нашия хотел / нали не сте забравили, че хотелските стаи бяха на последния етаж на жилищна кооперация/ и когато той ме попита харесвам ли Рим и какво съм разгледал, а аз му отвърнах, че съм се разхождал из меркатото на император Траян, човекът ме изгледа с интерес и ми зададе въпрос откъде съм. Обясних му ,че съм от България, а той възкликна

„България ли??? Във вашата страна за вашия цар се омъжи преди години нашата принцеса Джована Савойска“

Мдааа, не съм монархист, но със съдействието на нашата царица Йоана се почувствах за момент тъй, сякаш сме роднини с възрастния сеньор. 

А може би в този разказ трябва да включа и радостта си от това, че заведох лично сина ми в музея на Ватикана и му се радвах, докато той се любуваше на картините и скулпторите из залите. Е, после когато го накарах да обиколим крепостните стени, т.е пеш да обходим държавата на папата, три часа по-късно нито той нито аз изпитвахме радост, а по-скоро огромна умора, но…

Всичко това си струваше.

Рим отново разтърси не само мен. Не само жена ми. Когато се върнахме в Бургас, нашият седмокласник беше толкова омагьосан, че ни заяви. 

Ще уча в италианската гимназия. 

Мдаа. Вечният град спечели още един поклонник в нашето семейство, а италианската гимназия нов ученик. 

Две години по-късно синът ни заяви, че май е направил грешка да избере тази гимназия, но това е вече друга история.

Сигурно е едно. Пак ще се върнем в Рим. Каквото и да ни струва. Няма как. Стъпиш ли във Вечния град, го помниш вечно.

октомври 2013 год.

автор: Красимир Калудов

 P.S Ще ви кажа на ухо, че тази римска история е откъс от нещо, което замислям като втора част на моя идиотски манускрипт  "Пътевлудител", който пуснах от бутилката преди пет години. Работното заглавие, което обмислям е,  "Пътевлудител 2.0. Шантавият пътешественик отново е тук" и ако не ми мине котка път, някой ден може да се появи тук там.