Как една футболна легенда от Бургас влезе в Британския музей в Лондон

Това е една история за футбол, за страст, за вяра, за мъжество, за спортна злоба и упоритост, за приключенски дух, за смелост на терена и за смелост извън него.Това е част от личната история на легендарния футболист от „Черноморец” Бургас Иван Йовчев -Джона, който остави младостта си на стадиона на „акулите”, излезе от терена с достойнство, стигна до Лондон, остана там 14 години и влезе в Британския музей като...като какво...чакайте малко, де.

Нека не прелистваме така бързо и неуважително страниците на тази история, а да ги разгледаме бавно и да започнем от началото.

„Началото ли. Бях на около 10 -11 години и през септември 1970 год един съученик ме закара на тренировка на стадиона на „Черноморец”.  Заниманието беше на първия помощен терен, онзи със сгурията, а треньор на подготвителната детска група беше Рали Халачев. Раздели ни на две групи и изиграхме един мач” – спомня си Иван Йовчев.

И в следващите 30-40 минути така здраво се хвърлил в импровизирания мач, че след края на тренировката Халачев го извикал в треньорската стая, разтворил един шкаф, изкарал от рафтовете му чифт гуменки, една фланелка, едни шорти и един чифт чорапи и му казал.

„От утре те искам на тренировка в моя отбор” Така започнало всичко. Вратата на един шкаф със спортна екипировка се отворила и Иван Йовчев влязъл през нея в света на българския футбол.

В „Черноморец” преминал през всички възрастови формации, но заедно със своите съотборници оставили ярка следа, защото спечелили шампионски титли на България при юношите младша възраст и в групата на старшата възраст.

И така стигаме до 1976 год., когато Иван Йовчев става част от мъжкия отбор на „акулите”, прави своя дебют в тима, който е воден от Васил Желев-Вашпина и се бори за влизане в „А” група.

„Черноморец” Бургас постига този успех с точно този треньор, защото той смело привлича в първия състав седем осем души от юношите и младежите, които е тренирал и развивал няколко години. 17-18 годишните Руси Гочев, Валентин Делиминков, Иван Илчев, Иван Йовчев...са част от тази талантлива генерация.

Иван Йовчев излиза за първи път със синята фланелка при гостуване на Тунджа Ямбол и...печели с представянето си място в отбора. Буквално изяжда на терена най-силния атакуващ халф на ямболии и помага за победата на „Черноморец” в тази среща.

Не съм мечтаел да съм нападател, халф ,защитник или вратар. Мечтаех да играя и желаех да играя. Треньорите казваха каква позиция да заема. Бил съм част от  защитата, в халфовата линия. Както решаваха треньорите – разказва Джона, който освен с неистов хъс по терените изпъкваше и с доста добра техника.

Е, не помни първия си гол, но е сигурен, че във всеки мач е излизал с една цел. Да победи.

Откъде е идваше тази неистова спортна при тебе?

То е вътре в човека. Или го имаш или го нямаш, но извън терена съм бил спокоен и кротък. На терена играех до максимум и се раздавах докрай и единственият ми червен картон беше от глупост. Удариха ме и аз отвърнах в един мач срещу Велбъжд Кюстендил. Съперникът май беше един софиянец, Хаздай. Ударих го и сам си напуснах терена и тръгнах към съблекалните, защото знаех, че заслужавах да ме изгонят. Но груби нарушения не правех– спомня си Иван Йовчев.

Беше коректен играч, твърд, влизаше здраво, но уважаваше съперниците си.

Сега някои от по-младите запалянковци ще се питат „А ако Иван Йовчев е бил толкова добър играч, защо не е направил кариера в българските грандове?” Момент, момент ...чуйте това.

„Мачовете срещу ЦСКА и Левски. Където и да играеш, ти си им равен. Така съм мислел. За мен нямаше никакво значение срещу кой отбор играя. Вярно, футболът е колективен спорт, но аз се раздавах и се старах да свърша онова, което е искал треньорът от мен. 

Имаше предложения към мен в първите ми години в „А” група”, защото „Черноморец” играеше доста силно. Тогава стигнах с Иван Илчев до олимпийския отбор, до националния отбор, но не можах да играя квалификации.  Имаше интерес 1977 -1978 год към мен от ЦСКА. Така се случи, бях войник в Трудови войски, играех в Бургас и от ЦСКА нямаше как да взимат играчи, защото генерал Вълчев, шефът на Строителни войски не позволяваше. Не успяха да вземат дори Стойчо Младенов от Берое, чак после намериха начин. Към мен имаше предложение, но не се съгласих и не отидох при „червените”. Така съм преценил тогава. После имах предложение от Левски, от Академик София и те ме искаха много и бяха здрав отбор. Така се случи, останах в „Черноморец”, в Бургас”

Иван Йовчев избира да остане при „акулите” и по този начин си осигурява възможност да влезе в историята на отбора.

Разказва, че независимо дали след загуба или след победа винаги е заставал лице в лице със запалянковците по улицата, за да чуе похвали, съвети, но и критики. Правил е така, защото всеки път е бил уверен, че е дал всичко от себе си на терена. Някой път това е било достатъчно за победата на отбора, друг път не е стигало, за да се избегне загубата.

„Можеш да дадеш всичко от себе си, но все пак имаш противник. Не всеки път можеш да победиш, но трябва да се раздадеш. Или побеждаваш или си победен или стигаш до равенство. ” - накратко описва футболната си философия Иван Йовчев.

Сигрно ще ви е интересно да разберете как се е чувствал героят от тази история, когато отборът е губел заради него. Спомня си един такъв мач срещу „Асеновец” в Асеновград на ниво „Б” група, когато топката влиза във вратата на стража на бургазлии Дражо Стоянов заради негово грешно отиграване.

„Вкарах си автогол, реагирах така, разминахме се с вратаря и топката влетя във вратата, но това е част от футбола. Дали ще е лично твоя вината или колективна, при загуба изживяваш поражението лично” – казва сърцатият играч.

Иван Йовчев игра до 36 годишна възраст в „Черноморец”. Към края на кариерата си той трябваше да помага в израстването на тогавашните нови и млади надежди на бургаския футбол. В тренировки, в подготвителни лагери, в мачове.  През 1995 год „акулите” изпадат в „Б” група, отборът е в преходен период, срива се до „В” група и с идването на Цветан Йончев за треньор времето на Йовчев със синята фланелка изтича.

Изненадващо за мнозина той влиза в състава на тогавашния аматьорски клуб „Морска фауна” и се включва в тежките битки в зоналната група, в която отбори от Бургаски, Ямболски, Старозагорски и Сливенски окръг си оспорват правото да играят във „В” група.

„Обичам футбола, получих предложения, имах сили да играя, срещнах нови млади хора и се включих в "Морска фауна". Има такива ситуации. И в момента виждам как Радостин Кишишиев помага на „Черноморец” на терена и помага на самата игра. Така беше и при мен тогава” – обяснява футболното си приключение при аматьорите Иван Йовчев.

Не съжалява за нищо. Дори затова, че не е получил възможност да играе в чужбина или че не е играл в софийските отбори. 

И след края на футболната си кариера на 36-37 години се захваща да учи висше образование. Мнозина му се смеят зад гърба, но той махва с ръка и продължава, защото иска да се развива, да се обогатява и да трупа знания.  А и студентската скамейка го среща със съвсем друг тип хора, нивото там е коренно различно и му помага след време.

Иван Йовчев минава през трудните времена между края на 20 век и началото на 21 век в България и съвсем случайно около 2003 год. поема по пътя на емигрантството.

Среща с негови познати води до предложение да се пробва за работа в Лондон. В този момент Джона не знае нито дума на английски език, а дипломата му за висшист не важи във Великобритания. Пък и никой не го очаква там и това ,че знае немски и руски език и че е бил добър футболист не е никакво предимство. Едно обаждане по телефона от Радостин Кишишев, който вече играе футбол в Англия, му отваря вратата. И заминава.

Там в милионната столица на Британската империя влиза в една българска строителна бригада. Момчетата му подават ръка и той скача в дълбокото, а дотогава никога не се е занимавал със строителство.

С времето извън къртовския труд успява да завърши всевъзможни курсове и да изкара всякакви кваилификации в този бранш.  Държи практически и теоритически изпити. Режимът му е убийствен. Работа по 15-16 часа и подготовка за тези курсове. И ето че спортната злоба от терена се пренася и на строителната площадка. 

Така 14 години. Научава се да прави кажи речи всичко в сферата на строителството и дърводелството в Англия и изкарва всички документи за правоспособност за тези дейности. И ако мислите, че тръгва да завладява Лондон с тези си умения...

Следва нов скок в нищото. Иван Йовчев се връща обратно в Бургас.

Днес има малък бизнес, свързан с производството на мебели. Не се плаши и смело търси своето място под слънцето въпреки голямата конкуренция.

Ще кажете, ами къде в тази история е влизането на Иван Йовчев Джона като футболна легенда в Британския музей в Лондон, както се казваше в заглавието. Почакайте. Не съм ви подвел.

Сега ще ви разкажа и това.

В един ден Иван получава оферта като майстор строител с колегите му англичани от бригадата да обезопасят една от залите с експонати от древните времена  на Великобритания.

Преди да почне ремонт в помещението, обезопасяват и съхраняват експонатите, обезпечават целостта и сигурността на стъклените витрини, в една от които лежи мумия на човек, открита някъде при разкопки из Англия. Точно тази мумия била най-ценна и Иван и колегите му не дали прашинка да падне върху нея. 

Но там използва всяка свободна минута, за да обиколи останалите зали на Британския музей. И когато се връща при майсторите англичани от бригадата, ги оставя със зяпнали усти като им казва с огромно самочувствие, че България има древна и славна история, даже по-древна и по-славна от тяхната.

Нормално е. Аз се чувствам горд със своя произход и със своята история – казва Иван Йовчев.

Видяхте ли. Наистина бургаската футболна легенда е оставила нещо от себе си в Британския музей. 

Е, това е историята на този горд, смел, упорит, волеви, смел и сърдечен бургазлия. 

В хрониките на "акулите" ще остане това, че Иван Йовчев –Джона никога не е посатвял условие да е халф, защитник или нападател. Просто е играел футбол за своя любим отбор. Не само с крака или с мозък. Винаги със сърце и страст.
 
 автор: Красимир Калудов