Пролетни прелюдии

Днес събудих три калинки. Без да искам. Захванах да мета двора от стари листа и под тях – хоп, блеснаха мънички червенки калинки. 

Поставих ги на милото напоследък слънце и скоро те се разпъплиха. Ура! Вече идва пролетта! Гларусите започнаха да се оформят на двойки, а птичите песни станаха по-възторжени. 

Във входа на сградата беше се залутало прилепче, така че поначенах свалянето на зимни килограми с гоненето му до петия етаж и обратно, така че да излезе на свобода и да не страда излишно. Скоро намерих на пътя едно прилепче. Подритнах го, мислех че е листо, но усетих, че е нещо меко и го вдигнах. Беше изнемощял малък писук. Пренощува в кутия от обувки, кръстих го Ференц Лист. На другия ден го изпратих с хиляди молби и чар по шофьора на автобус за София, където го поеха в клиника за диви животни. Оказа се възрастна госпожа прилепуна, с твърде ниско тегло – само 6 грама, от което е изгубила сили. Но днес, днес усетих дори полъха на лятото! И си спомних, и закопнях! 

Много от летните нощи прекарвам сама, далече на горския бряг. Когато започне да се мръква, зареждам раницата с едно одеалце, патронче мента, пакетче фъстъци и потеглям с колелото. Имам свои скалисти места с неописуемо силно небе и мекият плисък на морето. В една такава нощ през главата ми мина нещо – надигнах се – имаше луна и всичко се виждаше съвършено, в приказна сребристовост, която обаче не променя реалността, просто я прави вдъхновяваща. Надигнах се и видях в краката си страхотна видра! Чоплеше си нещо – мидички ли, водорасли, не знам. Такова симпатично същество. Казах „Здравей” – не помня на глас или на ум го казах, когато съм с природата често не знам дали изговарям нещата, които си мисля. Обаче ако съм на улицата, задължително ще се случи неволно с глас да поздравя някоя птица и хората да ме изгледат подозрително. 

Заспах отново, спокойна, че щом видричките минават през мен, значи нося мир и не безпокоя никого. На разсъмване, тогава когато съвсем съвсем първите квантчета светлина се зададат на хоризонта, влязох в морето да поплувам, облякох се и тръгнах през гората да захвана отново света откъм обществените му неизбежности. А в гората една мама таралежка беше повела дечурлигата си нанякъде и вдигаха страхотен шум. Бяха четири хлапета таралежчета, но последното чисто бяло! Ах! Бяло таралежче! Албиносче! Вдигнах го, погалих пухкавото у коремче, нацелувах го яко, и го пуснах отново след другите. Малките таралежчета нямат развит инстинкт да се свиват на кълбо, любопитстват съвсем открито и човек може да им се радва на воля. Домъчня ми. Сетих се, че по зоомагазините продават точно такива бели таралежчета като екзотични домашни любоимци. Колко тъжно. Ако обичаме природата и не държим задължително да притежаваме и експлоатираме, тя ще ни предложи всичко! Наистина всичко. 

Ето, аз за една нощ, освен че видях купища падащи звезди, бях обезпокоена от огромна видра, срещнах бяло таралежче и цялото му семейство, поех поредния изгрев, получих толкова много приказност, че бях готова света да преобърна оттук нататък. Така се научих често да ходя да спя по фалечния самотен горски бряг. А днес събудих три калинки. И изведох заблудено прилепче. Пролетта идва. Усещате ли? Славейчета, чухалчета, акациии, пълнолуния, лудости! И всичко ще започне отначало. По старому, но и на чисто!

автор: Найс Вентура