Синът ми е неосъществен йога. Иначе няма с какво да си обясня невъзможните позиции на тялото му, които заема, докато играе поредната компютърна игра...в мултиплейър режим, естествено. Понякога краката му са върху бюрото, тялото наведено към земята, ръцете протегнати напред, слушалките са стиснали главата му като менгеме, а погледът е вторачен в монитора. Друг път краката му са изпружени върху радиатора в някаква невероятна асана, от която дори авторът на наръчника за йоги „Асана, пранаяма, мудра, бандха” би си секнал кръста. Погледът пак е застопорен в монитора. Явно е добра тренировка за концентрацията. Точно като при йогите.
Играе и ...не...не се вдига пушек. Вдига се врява. Съиграчите му са поляк, руснак, агличанин и още десет двайсет случайно попаднали в тази общност представители на кастата ”непознато другарче”.
Слушам синът как крещи команди на български и английски и продължавам да се чудя каква е пък тази негова игра. Ако го прекъсна, за да му препоръчам да излезе навън, първородният изпъшква като един съвременен Ят Хус и почти го чувам как възкликва „Ооо, санта симплицитас” , демек „Ооо, свещена бащина тъпота”
Питам го „Какъв е тоя гълъб”, а той презрително отвръща, че това е аргентавис, демек древен орел. Питам го като е орел, защо го товари с някакви тухли и газобетонни блокове, а първородният възмутено обяснява, че древното хвъркато му служи, за да изгради някаква военна база.
Накрая ми казва„Тате, остави ме” и с поглед ме подканва да изляза от стаята му.
Според сина ми в компютърните игри има всичко, което е нужно на едно дете или на един младеж. Излизам от стаята и се замислям...за игрите. Изобщо.
„Линее нашто поколенье”...този вопъл се носи от урва на урва, от век на век и от човек на човек откакто свят светува. Любимият спорт на старите е да обясняват колко скапани са младите, а на свой ред младите презрително стигат до извода, че тия дъртаци са абсолютно издухани ненужници...Между другото такава дума „ненужници” няма. Ненужник в моя речник ще рече не нужник, а човек, който е ненужен. Демек обратното на необходим.
Онзи ден в един форум под статия за супер успешния образователен метод в Исландия, благодарение на който учениците спряли да пият, да пушат и да се друсат, клавиатурните философи се бяха хванали гуша за гуша. И един от тези рицари от ордена на всезнайковците обясни, че проблемите в днешното българско училище произтичали от това, че била премахната физзарядката. Затова децата ни били обездвижени, затлъстели и тъпи. И не играели в часовете по физическо възпитание.
От ученическите ми години в бургаската гимназия „Раковски”, а те бяха някъде около Великите географски открития, по точно през 80-те години на миналия век, си спомням, че ритуалната физзарядка беше едно от най-огромните издевателства, с които се сблъсквах.
Да не говорим, че хореографията на тези масови сцени беше подходяща за някаква разюздана селска спартакиада, а не за занимания на ученици. Отпред на ротационен принцип се изтъпанваше учителят по физическо, учителят по военно обучение / да имаше и такъв нелеп предмет/ или учителят по Биология, защото той по съвместителство преподаваше и по физическо възпитание.
И тези педантични педагози ни караха да правим в ранни зори подскоци, прикляквания, както и серия от махове с ръце във всички посоки на света. Представете си как двеста триста души едновременно хващат пеперуди или се бранят от пчели или мухи. Е, на така изглеждахме ние рано сутрин.
Нека ви разкажа и за часовете по физическо възпитание в салона!!!
Оооо, още си спомням безумното изискване да бъдем в тези часове с цвички или с тапки, слава богу ...поне не искаха да сме с балетни палци. И представете си как аз с моите стъпала 45 номер още от 8 клас препускам из физкултурния салон по терлици. Изключително грозни терлици, а учителят ми прави забележка за нарушението на дрескода, а аз мънкам оправдание, че по магазинната и търговска мрежа няма нито цвички нито тапки с моя номер. Каква мрежа, бе. Тогава имаше един магазин за спортни стоки и толкоз. Да не говорим, че в съблекалнята на училището нямаше нито чешма ,нито душ, нито тоалетна, нито пейка за сядане и дрехите ни висяха от някакви пирони или стояха по мръсния под.
Пък супер тесните шорти на момчетата, а идиотските трика на момичетата? Каква отврат бяха. И аз...с терлици, за да е позорният ансамбъл пълен.
Защо трябваше в часовете по физическо възпитание всички да се мятаме като изоглавени на успоредката или да правим челни стойки. Защо всички трябваше да прескачаме кон или коза или каквото там беше...защо трябваше да правим коремно възлизане? Всъщност аз чак до казармата не са научих на пустото му „коремно”. Защо всички мятахме медицинска топка. Защо всички трябваше да правим всичко? Защото бяхме всестранно развити личности ли? Глупости. Това го бяха измислили всестранно развити идиоти.
Вече ви чувам как казвате...”Нещастникът му ниеден, не се е събличал по екип в часовете по физическо и акъл седнал да дава” Аз за игрите исках да ви споделя.
Нашите игри и днешните игри...как изглеждат едни до други.
Днес децата играят футбол „сингтъл плейър” или „мултиплейър” демек самостоятелно или в група, но с клавиатура, с мишка или с джойстик. Те са част от отбора на Про еволюшън сокър или на ФИФА, последната версия. Синът ми вкарва голове с волета, с глава, със задна ножица, след самостоятелен пробив. Някога в древността аз виках в махалата „Аз съм д-р Сократес” и с вечно скъсаните си гуменки се опитвах да подам с пета. Или да дам пас като по конец като Зико. Търчах на импровизираното игрище върху плочника пред нас като Збигнев Бонек. Опитвах се да вкарвам голове с глава като Хуго Санчес или Валдано, макар че след удар отвратителните твърди топки от 4.50 лв. водеха до замайване и временна загуба на ориентация. Да се пласирам като Емилио Бутрагеньо.Скъсвах си гуменките и шортите от тичане. Изгниваха от пот, а мускулите ми трепереха от умора. По-късно пораснах и разбрах, че няма да съм Гулит, Карека, Раи, Мичел или Раул Гонзалес Бланко и вече вярвах, че Луиш Назариу Лима Роналдо е феномен. Знаех ,че не съм като тях, но в края на краищата си бях аз. Съвършен футболен дръвник. Обаче играех. Биех и падах, болеше ме, но ставах и продължавах. И белезите ми бяха истински.
Днес синът ми е Гарет Бейл и попилява от бягане и финтове защитата на Барселона насред „Ноу камп” ...на монитора на компютъра. Краката му са усукани и неподвижни. Той е Гарет Бейл върху стол, който яде шоколадови фъстъци и едновременно с това вкарва гол след гол с мишката или с клавиатурата. Без дори да се изпоти.
Днес синът ми стреля с няколко вида автоматично оръжие, мята гранати или ножове, подкарва танк или самолет, превзема подводници, лети в космоса и избива цели армии в последната версия на „Battlefield” , „ Call Of Duty” или „ Medal Of Honor”. Прескача огради, прониква в непревзимаеми крепости като гологлавия наемен убиец Hitman...Кръвта се плиска, адреналинът му се вдига, краката също се вдигат върху бюрото, а погледът му е забит в монитора и мишката вибрира и маневрира.
А на нашето бойно поле ние играехме на фунийки и в един и същи ден ме улучиха два пъти под дясното око и кръвта беше истинска. И синините по краката бяха истински и боляха. Не „купувахме” оръжието си с кликване на мишката, а се катерехме по покривите на къщи и блокове, по-сръчните от нас крадяха части от алуминиеви антени, които превръщахме в тръби за изстрелване на фунийки. Най-поразяващите бяха онези, навитите от оризова хартия, но бяхме ги забранили с декрет в махалата. Фунийките от оризова хартия бяха като химическото оръжие. Даваха нечовешко предимство. Боляха много и бяха опасни за очите. В деня, в който две фунийки ми се забиха под окото при една свирепа битка, баща ми просто ми заповяда да хвърля моето оръжие за масово поразяване в казана и ме превърна зорлем в пацифист.
Докато днес от своя стол, само с мишка и клавиатура синът ми се катери по стени в Assassin’s Creedза поредната си опасна мисия и по петите му из Рим или из Флоренция го гони армия от убийци, ние в древността на нашата младост се катерехме по чужди огради, влизахме в чужди дворове и се катерехме по дръвчета за сливи, орехи, череши или отмъквахме ягоди. Когато ни хващаха на местопрестъплението, шамарите на справедливо разгневените стопани боляха много. Мдаа...”враговете” от нашето детство дърпаха ушите ни и ни шамаросваха или най-страшното...водеха ни при нашите родители и присъдите им бяха страховити. В едни момент бяхме по велики от „Принцът на Персия”, а в следващия бяхме разжалвани до полуразплакано хлапе, на което е наложе забрана да излиза от дома си за срок от няколко дни и да прочете три книги.
Нямам спомени някой по наше време да е имал проблем с това, че не излиза от дома си. Проблемът беше в това, че родителите ни ни критикуваха, че от сутрин до вечер сме навън, за да играем и не се прибираме в къщи, за да поседнем поне за малко.
Днес ние казваме на децата си „Излез навън да пориташ, да покараш колело, да поиграеш на чист въздух с приятели”, а те между десетото или петнайсетото превъртане на играта ни казват „Аз играя тук с приятели, навън няма никой”
И не бързам да правя изводи, че нашите игри са били по-добри от тези на децата ни, защото и нашите бащи смятаха, че тяхното време е било по-хубаво от нашето, а дядовците ни мислеха същото за своите игри.
Някой ден моят син ще застане да своя син или до моя внук и ще му каже. „Свали тази виртуална реалност най-сетне от главата си, изкарай най-после този чип от мозъка си и хвани малко компютъра, че да стане човек от тебе” , а синът му, демек моят внук, ще се сумти презрително някъде, защото в стаята всъщност ще е неговата холограма.
Спомняте ли си с какво започнах.
С „ненужниците”. Да, аз и моите връстници...ние сме „ненужници”. Мърморим за нашите игри, които са вехти като Вехтия завет. Мърморим, защото вероятно ни е мъчно, че никой не ги играе.
Нашите игри и игрите на децата ни...колко са различни. Книгите ни също. Всъщност нашите деца май не четат книги. Те имат Google и Уикипедия, Youtube и VBOX7, арена и замунда. В Киндъл четците им и в смартфоните им има място за повече книги, отколкото от градската библиотека. Но не четат книги. И въпреки това са страшно умни деца и учат езици с лекота. Дори не знам как го правят.
Но истината е една. Светът се нуждае от нашите деца. Те са новият свят и ние само можем да се радваме, че все пак сме получили привилегията да сме част от него.
Завиждам на сина ми за много неща. Дори и затова ,че сутрин в училище не прави физзарядка. И слава богу. Не е затлъстял.
автор: Красимир Калудов
Коментари
