Невъзпитано било да пиеш сам. Спрямо тези, без които пиеш ли е невъзпитано? Това сигурно е измислено от алкохолиците, да се сведе до минимум консумацията, в която не участват...
Току-що бях провела успешна акция по отмъкване на ракия от дядовата и по скатаване на малко вкусотийки от бабините гозби, така че ентусиазирано подреждах коледната си трапеза. Беше една доста пуста Коледа, точно от тези, дето най ги обичам. Обаче едно такова .. твърде очовечено. „Моля ти се дядо Прас, донеси ми малко кученце. Не може ли някой да ми остави пред вратата лабрадорче в кошница? Не обещавам, че ще слушам, ама много те обичам, да знаеш.” Отпивах от ракията, заслушана в мюзикъла Исус Христос Суперзвезда, който по традиция си пусках, и драсках бележка с желания.
Ако сте забелязали, аз не вярвам в класическия дядо Коледа. Твърдо убедена съм, че при мен идва Смърт, преоблечен като дядо Прас, защото моят бог е Тери Пратчет.
Кученце, та кученце! Написах бележката, самонапих се и си легнах. През нощта таванското прозорче, под което спях се отвори от вятъра и неразбориите, които бях оставила на масата се разхвърчаха, бележката също. Помня, че в просъница казах „ А, ето те и теб, здравей!”. На другият ден бях на работа, облякох се припряно и тръгнах, съвсем забравила, че е Коледа и трябва възторжено да поздразявам всички. Човек не може да си киселее на спокойствие, начи. Все ще измислят по някой празник, да трябва да се поздравяваме възторжено. Но едва бях излязла през вратата и го видях! Моето куче! Моят лабрадор! Ехааа, благодаря ти, дядо Прас!
Разбира се, не беше малко кученце оставено в кошничка, а голямо куче. Не беше и лабрадор, макар че на цвят беше бежаво. Абе една измършавяла улична кучка, видимо майка на несретни кутрета, си беше. Скачаше по всяко кошче и проверяваше за храна. Аз обаче си казах „това е промил лабрадор – на няколко водки става каквато порода искаш!”. Проследих кучаната, видях къде се крие и започнах всеки ден да й нося храна. Виках и Шули. Понякога Пуци. Цуни, Цули, Пуцанче, Шулюна... Абе кучето с най-много партизански имена.
Скоро разбрах, че и тя ме е проследила, та вече не се налагаше аз да ходя при нея – заживя си пред дома ми. Спеше под паркираните коли и ужасно се радваше да ме види. Аз събирах смелост и репетирах реч, с която да представя на дядо новото си куче. Но не се наложи. Един ден Шулито дойде с последни сили, влезе в двора и се срути на полянката. Оказа се, че явно не е успяла да се измъкне изпод колата, под която е лежала и е била попрегазена. Дошла да търси помощ при мен, разби ми сърцето. Раните не бяха много сериозни. Настаних я под стълбището и започнах да се грижа за нея по-сериозно и отговорно – кастрирах я, ваксинирах, всичко както се полага на едно официално куче. А в паспорта й записах Бамбуча.
Много ми харесва това име за момиче. Ако беше момче, щях да го кръстя Туборг. Толкова исках да кръстя някой Туборг и да му викам Туби! Цуцито скоро се научи да спи върху люлеещия се стол на дядо – двамата си бяха дружинка и тайно ги наблюдавах как си говорят. После се научи да си отваря вратата и да идва при мен. Колко пъти ме е стряскала – изправя се, хваща дръжката с две лапи, придвижва се назад, отваря и влиза. По-късно, когато вече си имах и Берта, Шулито отваряше вратата за навън и двете излизаха да си играят в градината. Виждала съм ги с очите си. Много го обичам това животинче.
Вече е на почти осем години, безобразно дебела и все така оправна.
Това е история за вярата в коледни чудеса и поуката е, че ако не сме твърде претенциозни, а просто готови за обич, мечтите задължително се сбъдват.
Автор: Найс Вентура
Коментари
