СивоКос и грешната парола

03 апр. 2016

Article image
Аз съм ....!!! СивоКос даде отговора с нещо средно между шепот и отчаян вик. И докато „аз съм” беше казано с някаква относителна сигурност, следващата дума, по-точно име, беше смънкано  неразбираемо. Вече беше изгубил бройката на отговорите си, но въпросът си беше все така неумолимо един и същ.

Кой е? – попита хладно дъщеря му Мойта Ми и ако трябва да бъдем честни, нямаше за какво да я укори, защото тя изпълняваше абсолютно точно неговите инструкции. Дисциплинирано отвърна „Аз съм...” и измънка някакво име, ама още докато го казваше, знаеше, че не е правилното.

Спомни си отчетливо онзи ден през миналата седмица, когато със загрижен глас извика малката палавница в хола и сериозно и каза: -Мойта Ми, има лоши хора, които могат да се опитат да влязат у дома, докато ни няма. Затова, когато се позвъни долу по домофона, ти ще попиташ „Кой е” и само ако ти отговоря с кодовата дума, с паролата, за която се уговорим, тогава ще ми отвориш. Не чуеш ли паролата, дори гласът да прилича на моя, дори да мислиш, че съм аз, дори аз да ти казвам, че съм аз, пак няма да отваряш. Само след паролата отваряш. Разбра ли?

Осемгодишната плът от плътта му и кръв от кръвта му кимна утвърдително с глава и добави вдигане на палец, което на нейния език на жестовете означаваше „Добре, съгласна съм, така да бъде” или нещо от сорта.

 -А каква ще е паролата – попита СивоКос, мислейки си същевременно колко умна дъщеря има. Мойта Ми се ослуша, огледа се, подкани го да се наведе и му прошепна в ухото името на един от любимите си анимационни герои. Беше на някакъв кон. По-точно пони. Малко пони. И ето днес...

...ситуацията отдавна вече беше излязла извън рамките на обикновеното недоразумение и изцяло беше се пренесла в полето на битовата драма. Двайсетина минути по-рано жена му Миньон звънна по телефона и му нареди да купи корнфлейкс и пилешки филета, за да сготви довечера пилешки филета с корнфлейкс и той така съвестно се юрна да изпълнява поръчката, че като хукна към кварталната бакалия, забрави ключовете си върху шкафа за обувки в коридора. Е, голяма работа, нали дъщеря му щеше да му отключи. Лека сянка на съмнение пробяга като кон през мислите му, но се стопи. Напълни торбата с покупки и тръгна обратно. Свиркаше си някакъв хит на една възпълна британска поп певица и му идеше да защрака с пръсти. Да, обаче сянката на съмнение изведнъж стана огромна като кираджийска кранта, пак започна да галопира в мислите му и направо изпръхтя в главата му.

На няколко крачки от входната врата с домофон СивоКос с огромна паника установи, че е забравил името на коня, на понито, паролата де. Със сигурност беше на анимационен кон, ама кое беше пустото му чифтокопитно, изобщо не помнеше. Опита се да си спомни кои бяха най-разпространените конски имена. Звънна.

-Кой е? – изпращя през домофона гласът на Мойта Ми. -Ъъъъ, аз съм... Буцефал? – отговори СивоКос, колкото да опипа почвата, но тъй като не каза правилното име, връзката беше прекъсната безмилостно от дъщеря му.

Дали пък не беше Росинант? Премести найлоновата торба с покупките от едната си ръка в другата, замисли се за малко и пак позвъни. Май се сети.

-Кой е? – с домофонен тембър се включи малката.
-Аз съм, татко ти... ъъъ... Сумрачна искрица – даде той нов отговор, като същевременно си мислеше, че само идиот би си позволил да даде такова глупашко име на кон.

Дъщеря му също явно смяташе така, защото прекрати домофонната връзка.

В същия момент за гърба му на улицата мина някакъв камион от сметосъбиращото дружество и заглуши думите му. Затова пак звънна и отново чу неумолимия въпрос -

Кой е? -Ъъъ, аз съм... Принцеса Селестия!!! – този път извика силно и ... И едновременно с щракването на домофона, което означаваше, че дъщеря му пак е изключила връзката заради грешен отговор, дочу зад гърба си кискане.

Обърна се и видя как две ученички от близката гимназия се хилят и повече от ясно беше, че се смеят на него.
Ами да... и той да беше, би се разсмял, ако види някъде някакъв чичка да се самоопределя като принцеса. Помисли малко. Слава богу, ученичките си заминаха. Опита се да си спомни как точно се казваха героите от филма „Малкото пони”. Пред притворените му очи запрепуска табун понита. Не, не беше искрицата и явно не беше и принцесата. Друго беше... как по дяволите се казваха останалите понита???

В детските си години беше гледал руски анимационен филм, който експлоатираше същата сцена. Някакъв пощальон чукаше на вратата на къща, отвътре коравосърдечна сврака го питаше „Кой е там” и пощальонът отговаряше чинно „Аз съм пощалонът Печкин, нося писмо за вашето момче”, но свраката не отваряше и всичко се повтаряше отново и отново, докато приносителят на писма рухна от изтощение за радост на пернатото. Така се чувстваше  и СивоКос. Като глупавия пощальон Печкин. Беше пред припадък, да не говорим колко му тежеше торбата.

-Кой е? -Аз съм... Бързонога дъга... - пак долови размърдване зад гърба си. Някакъв  куриер от фирма за доставки толкова се впечатли от представлението, че чак се поспря. СивоКос започна да се озърта неспокойно като кон, на когото току-що са казали, че след две минути ще бъде преработен в конски салам. Пак позвъни и едновременно с въпроса „Кой е”, отвърна бързо и нетърпеливо: -Аз съм... Ябълчица. Зад него две майки с деца, отиващи към люлките в парка,  артистично изцвилиха. Пак грешен отговор.

СивоКос вече напълно претръпнало и равнодушно... влезе в серия. Звън. Кой е? Аз съм Лилавка. Прекъсване. Смях зад гърба му. Звън. Кой е? Аз съм Виолетовка. Прекъсване. Смях зад гърба му. Звън. Кой е? Аз съм Кафявка . Прекъсване. Усети, че някой се поспря зад него. Благ гологлав старец с внучката си.

-От „Малкото пони” ли са героите – попита го възрастният мъж със съчувствие. Явно беше гледал заедно с внучката си стотици пъти сериала и звучеше като познавач. -

-Ъмхмммжжмм ---да – отговори СивоКос безпомощно. Забравих името на коня, на понито де..
-Опитай с Розовка – предложи му дядото.

СивоКос грейна. Ама, разбира се... Звънна.

 -Кой е? – зададе за кой ли път въпроса дъщеря му. -Аз съм Розовкааааааааааааааа – изрева така силно СивоКос, че кварталът проехтя. Групата от кибици изпадна в страховит пристъп на гороломен кикот, но на него не му пукаше, защото това беше верният отговор. Дззззъъъъннннн – чу се дългоочакваният сигнал за отключване по вратата и от домофона дъщеря му Мойта Ми извика: -Айде бе, тате. Заради теб стоя пред вратата и изтървах новата серия на Чичо Дядко. Айде, отварям ти.

На другия ден странно защо съседите от квартала му се хилеха, щом се разминаваше с тях. Кой знае защо в магазина продавачът Дългоръст направо го посрещна с думите: „Оооо, Розовке”   

автор: Красимир Калудов     

още от историите за СивоКос можете да прочетете ТУК