Съпругът до нас

Живеещи заедно, най близкият, партньорът до нас ни помага, за да израстнем над животинско си тяло, да постигнем нови качества, променяйки себе си. Така се издигаме над живота на животинското ниво, който изисква оцеляване, набавяне на храна и предаване на постигнатото за следващото поколение, подобно на целия животински свят. Увеличавайки познанията си, провеждайки изследвания, намираме все по-нови възможности да се удовлетворим, да прогресираме, да направим бита по-удобен и безопасен, за да си доставим удоволствие. Като се замислим, ще осъзнаем, че в това се изразява целият ни живот. В началото приемаме философски, че животът е такъв, но поне ще си поживеем, възможно по-удобно. Няма други варианти. Защо да страдаме? По-добре е да се радваме, да се наслаждаваме, дори ако се заблуждаваме. Днес този модел на мислене не ни удовлетворява. Егоизъмът, който е в основата на еволюцията, достигнал своя максимум, спира развитието си, а научните данни за нас и за света показват, че от нашето безкрайно конкуриране, нямаме реална полза. Проявява се новата степен на развитие и не сме способни да понесем такъв живот с наслада за животинското в себе си. Защото под него расте „Човекът” и вече не желаем да се грижим само за низшето в нас, усетили желание към по-възвишено. Такъв е естественият, неизбежен процес на развитие. На определен етап искаме да притежаваме качество, отнасящо се към човешката степен. Какво е не знаем, но досегашният живот не ни удовлетворява. Необходимо е да намерим отговора на въпроса „За какво живеем?“. В природата всичко става по причинно-следствена връзка, устремено към определена цел. Във всяко явление можем да видим целта, но не и в своя живот. Като най-висше създание водим най-низше съществуване. Животното, всъщност не се замисля над такива неща, то се грижи за себе си, ражда, възпитава потомство и умира. За него това е нормално, то не очаква нищо повече, не изпада в депресия, не изпитва неудовлетворена страст. По време на своето развитие човекът, дотолкова се е издигнал над тялото си, че започва да задава необичайни въпроси: „Нима съм длъжен да завися от тялото? Наистина ли, трябва да го обслужвам? Нима не съм задължен да се издигна над тази материя? Изобщо, мога ли да съществувам без него?“ Тези въпроси не са само философски, понеже много хора в света изпитват отчаяние. Те нямат потребност да живеят, въпреки че са млади и всичко им предстои занапред - да работят, да създадат семейство и деца, получавайки удоволетвореност. Но потребностите вече не са на животинска, а на човешка степен. Затова не искат да създават семейство и деца, защото човешката част в нас е израстнала дотолкова, че не чувстваме като необходимост да обслужваме животинското в себе си. Това не са случайни явления, проявяват се масово през последните години, защото нашите въпроси придобиват ново качество, нова дълбочина и не знаем как да си отговорим. Непрекъснато се питаме: „Каква е тайната на живота? За какво живеем? Защо природата е създала човешкото тяло и всички негови системи с такава мъдрост?” Еволюцията е удивителна. От най-простите организми, от примитивните амеби се издигаме до върха на развитието. Но защо? С каква цел? Всяко действие на природата е проникнато от мъдрост и има предназначение, зададено изначално. Всичко е подчинено на строга закономерност, но не виждайки перспектива, в своята безпомощност се оказваме най-нещастното създание в света. Живеем във всеобща криза, не знаем как и накъде да продължим. И ако не решим тези проблеми, то от безизходност, заради опасност и вътрешен стрес, ще започнем да воюваме, помежду си. Появяват се все по-нови изненади с климата, катастрофите, безработицата, бедността, глада и епидемиите. И затова главният въпрос за смисъла на съществуването не възниква само в хората, занимаващи се с философски проблеми, а у всеки от нас. И старият принцип „да става, каквото и да е” не е успокоение, както преди, а безизходица. Лишени от вътрешна убеденост и сила, не можем да започнем отново, дори при добра перспектива, защото процесът е вече отминал. Ето защо, това не е философия, а вид игра. Можем да я приемем и да следваме нейните правила, да се принизяваме „към земята”, към първичните удоволствия като вкусна храна, интересен филм, забавление в социалните мрежи. Ако ни се удаде да сведем глава, да намалим своите очаквания, да приглушим в себе си вечните въпроси за смисъла на живота, тогава ще доживеем така до смъртта си. Но ако това не ни се удава, ако развитието ни подбутва и ни остава все по-малко възможности „да заспим“, тогава животът е труден. Това е проблем и семейството е първото средство за неговото решение. То ни позволява да дадем пример към какво да насочим своето развитие, за да намерим отговор на вечния въпрос за битието. Придобивайки способност да отстъпваме, можем осъзнато, осмислено, със своите вътрешни сили, именно в издигането над животинската си природа да започнем да се отказваме от собствените си въпроси. По този начин, излизаме от себе си и придобиваме усещане за обкръжението. Насреща, срещу своя партньор, своя спътник в живота, можем да се учим на самоотверженост, можем да намаляваме своя егоизъм, като не се спускаме от човешката степен на животинската. Така не ставаме по-обикновени, по-примитивни и ограничени. Не блокираме разума си, а обратно, постъпваме осмислено и осъзнато, за да достигнем до усещането за близкия до нас, който е вън от мен. Започваме да усещаме обкръжението си такова, каквото е в действителност, а не поради нашите собствени недостатъци. Излизаме от своята „черупка” с пет сетивни органа, чрез които вътре в себе си обслужваме своето животинско тяло. Именно, този изход ни предоставя степента „Човек“. Как да го осъществим? За това ни е необходимо да получим някакво чуждо, външно усещане, идващо някъде отвън. Днес виждаме света през своите пет сетивни „животински” органа. Пред нас е картината от„животинското ни ниво”. Но искаме да видим света такъв, какъвто е в действителност. Това означава, че сме задължени да се откажем от себе си, да се избавим от своя егоизъм и да започнем да се присъединяваме към чувствата и мислите на близкия до нас. На кого да се опитаме да приложим тези нови стъпки? На човека, който се намира срещу нас – съпругът. Ето откъде идва популярният израз „помощ от отсреща”. И тогава, благодарение на тази постоянна вътрешна работа по общо съгласие, се издигаме над своята животинска част към степента „Човек“. Ако изградим в себе си способност да усещаме близкия, в дадения случай съпругът, ще имаме възможност да усетим всеки друг, както и целия свят, цялата действителност. Качеството на усещане вече е обективно, независимо от нашите свойства и е над тях, понеже сме приели желанията и мислите на партньора и чрез него усещаме света. И вече, сякаш не съществуваме сами, а като че ли се намираме в него и чрез него възприемаме реалността. Това ще ни даде нови усещания, освен собствените: зрение, слух, вкус, обоняние и осезание. Пет висши, външни органи на чувствата, с които постигаме метода да излезем от самите себе си. Затова сме устроени точно така, че съпругът да ни служи като „помощ от отсреща” и можем заедно да се издигнем над животинския живот към духовния. Чрез ближния излизаме от властта на тялото и се оказваме под властта на мисли и желания, намиращи се над тялото. Така принципът „Възлюби ближния като себе си” е правило на самата природа и спазвайки го, получаваме усещане за нея. На практика, днес не ни остава друг изход. Руши се семейството, руши се светът, расте безизходицата, безпомощността, отчаянието. И всичко се случва затова, за да ни подтикне напред, към изхода от егоистичните рамки. По този начин, природата ни задължава да излезем на нова степен, на извънтелесното възприемане на реалността. Защото „Човек” е това, което е извън нашето тяло, над „животинската същност”. Сякаш сме изградени от две тела. Едното е белтъчен организъм, а другото е нашето съзнание, желания и мисли, не само обслужващи „животното в нас”, но извисяващи се над него като второ ниво. На първото ниво усещаме всичко чрез своето тяло с петте си сетива, чрез своя егоизъм. И над него изграждаме второ ниво, на което усещаме живота чрез някой друг. Това ни помага да излезем от себе си. Как да построим новото в себе си? Нужна ни е някаква „черупка”, в която да влезем. И затова „помощ от отсрещното” означава, че на всяко качество в нас противостои нещо, което е извън нас. Ако сме способни да излезем от себе си и да влезем, „да се облечем” в партньора, в другия човек има възможност да се издигнем на по-висока степен, отколкото сме досега. Неминуемо, достигаме до правенето на отстъпки в семейството, което много често е считано за отстъпление и слабост. Но, отстъпвайки, се отказваме от своя егоизъм, за да придобием нещо по-високо, по-хубаво и по-полезно. Съвсем не се превръщаме в подчинени на своя партньор. Със своите отстъпки му благодарим за предоставената ни чрез него възможност да излезем извън себе си. Той ни помага, извежда ни навън. Светът около нас, природата е хармонична, съвършена, без недостатъци. Ако и ние, хората бяхме като нея, щяхме да виждаме всичко идеално. Но всеки от нас вижда качествата в другия и в дадена ситуация като отрицателни, вследствие от своите недостатъци, защото ние сме несъвършени. Така възприемаме и виждаме света около себе си, партньора си, чрез своето несъвършенство и де факто, виждаме самите свои негативи, а не неговите. Но в себе си, в постъпките си виждаме всичко като положително, съвършено. Партньорът ни също вижда собствените си качества и постъпки като хубави, положителни и правилни. Ние виждаме него обратно, чрез своето възприятие и се получава липса на обективната истина. Това показва необходимостта от взаимни отстъпки, гарантиращи развитието ни. автор: Емилия Наумова   Коментари