Елка Стоянова или момичето, което накара Вселената да се тресе от...смях

В края на миналата седмица Елка Стоянова навлезе с гръм и трясък в тронната зала на родната проза като използва за входна виза своя сборник с разкази "Петъчни истории", продукт не само на нейното перо, но и на екипа на издателство "Либра скорп" Вероятно най-усмихнатата сред пишещите дами у нас реши да направи признание от типа на "Жестокостта ми се сломи" и да изкара на бял свят своите катастрофично смешни истории, в които главен герой е...естествено, че главен герой е тя. Защото Елка е от онази рядка порода хора, които превръщат света в декори около себе си. Тъй като премиерата на книгата и се превърна в нещо като по-посетено от "Черен петък" в някой мол, демек тълпите бяха огромни, я потърсихме малко по-късно за кратко интервю. Ето го. Да започнем с името на книгата. Защо я нарече „Петъчни истории”, а не да речем „Разкази от вторник” или „Смехове от сряда”. С какво толкова е различен твоят петък? Петъкът, както знаеш, в българската традиция се слави като ден на майстора. Именно заради възприемането му като ден лежерен, ден в който предвкусваме удоволствието от предстоящите събота и неделя, книгата се казва така. Исках още от заглавието да се усеща духа на съдържанието. В комбинация с великолепната корица на Димо Колибаров, мисля, че поне по отношение на книжно тяло резултатът е много добър. Колкото до това, което се крие в нея, надявам се и там да съм успяла. Петъкът е еманация на положителната нагласа на хората, а в „Петъчни истории” това е основният лайтмотив - усмихвайте се, бъдете иронични, но и самоиронични и му покажете на тоя живот, че не ви е страх от него. Какъв период от време обхваща твоята творба? Т.е с коя Елка се среща читателят. С много малка Елка, с пораснала, със зряла, с неопитна или с опитна, с приказлива или с мълчалива Елка? Времевият диапазон на текстовете е сравнително кратък – година-две. Но това е без значение. читателят се среща с настоящата Елка. Такава, каквато съм сега. А каква съм, всеки сам да реши. Във всеки случай, не съм от най-мълчаливите. Обичаш ли да каниш гости? Да. Питам те дали обичаш да каниш гости в дома си, защото се опитвам да разбера, що за смелост се иска да поканиш толкова много хора в твоя свят и в твоя живот...иска ли се смелост да разкажеш за себе? Иска се, ако не си в мир със себе си и ако не се обичаш достатъчно. Когато ти самият си поставяш ниска оценка, оценката на другите ти е много важна, за да се чувстваш добре. А аз се обичам твърде много и се самооценям достатъчно високо, за да се притеснявам от чужди оценки. В този смисъл, смелост не ми липсва. Освен това вярвам в едно – тогава, когато демонстрираш доброжелателност, много рядко получаваш насреща лошо отношение. Тъй като уважавам хората срещу себе си и не се притеснявам да демонстрирам това уважение, съм сигурна, че ще получа същото от тяхна страна. Ако не се получи, какво пък. Има хора, които ще ме етикетират като лекомислена, повърхностна, суетна. Не че не съм и такава, но не виждам никаква драма в това -  прекаленият светец и Богу не е драг. В какво ти помага смехът? Понякога помага. Често се налага да го озаптявам, защото ситуацията не позволява. Но като цяло, смехът не ми е патерица, а следствие на възприятията за определена ситуация. Понякога смехът е начина да преодолея някакво неудобство или неловко положение. Къде е било най-неподходящото място, където си се смяла гороломно или най-неподходящото време? Не се сещам. Да приемем, че щом съм се засмяла, значи е било подходящо. А има ли случаи, когато вървиш сама по улицата и се усмихваш? Много често. Случвало ми се е да ми се усмихват в отговор, което е чудесно. А веднъж непознат мъж ме покани на обяд, защото прие усмивката ми насочена лично към него. Разбира се, отказах, много се обидих. Какво му е романтичното на покана за  обяд?! Трябваше да ме покани на вечеря! Какво мислиш за винаги и вечно сериозни и намусени хора? Че сигурно имат киселини и затова са толкова вкиснати. Пишеш стихове и проза. Ти ли си сама муза на себе си или имаш ...ъъъ...муз? Не съм сигурна какво е това "ъъъмуз" и защо заекваш, когато го казваш, но ако е същото, за което си мисля, ах ти! Имам, естествено. Какво е творецът без "..ъъъ... муз"? Добре де, един мъж с какво ще те заплени. С много смешен виц или с прекрасен букет цветя или предложение да му асистираш да си пренареди мазето? А, по мазетата на мъжете не ходя, за каква ме мислиш? Но има нещо, което нито един мъж не е успял да направи за мен и ако успее, ще съм негова вовеки (това май прозвуча заплашително). Да ме носи на ръце. Буквално. Дори не смеят да опитат, защо така, не знам. Аз съм просто крехка, чувствителна жена. Е, добре де, не много крехка. А иначе, смятам, че един мъж, освен да ме разсмива и да ме засипва с цветя и подаръци, трябва да има и голямо достойнство. Колкото по-голямо, толкова по-добре. Стиховете ти са много нежни, а разказите ти...са много, много жизнени и заредени с веселие. В края на краищата къде се чувстваш по-уютно в поезията или в прозата? Поезията е интровертния ми свят, тъмната ми страна, моят катарзис, лекът за строшените ми емоции. Докато прозата е екстровертната ми половина. Шумната и усмихната част от ежедневието ми. Честно казано, в писането на поезия се чувствам по-уверена, по-веща, ако щеш. Там процесът е много кратък, написването на един стих става на мига, в резултат на конкретна и доста силна емоция. Изобщо не ми се налага да се замислям и да търся подходящите думи – те просто идват. Докато писането на проза изисква премисляне, защото особено в кратките форми се налага да предадеш много силна образност с много малко думи. Като бях малка, много злоупотребявах с прилагателните – мислех, че колкото повече прилагателни има пред една дума, толкова по-добре я „обяснявам”. Все още се уча да изчиствам всичко излишно, за да не натежава казаното, а да предизвиква бърза и ясна картина в съзнанието на четящия. Това е и една от причините да предпочитам книгите пред филмите например – в четенето най-хубавото е, че бюджетът за специални ефекти е неограничен – просто оставяш въображението си на воля. А може ли теб човек да те разсмее или си вдигнала мнооооогоооо високо летвата си пред чуждото чувство за хумор? Откривам смеха и в най-дребните неща около мен. Благодаря на оная сила Свише, която ми е дала този дар и се надявам да не го загубя. И да го предам на децата си. Кой разказ ще ми препоръчаш от книгата си? Всичките. Всеки от тях си заслужава прочита. Споменах ли, че освен красива, талантлива, забавна и продуктивна, съм и скромна?   Коментари